ЕМО модата и социализацията

ЕМО (от англ. emotion) в основата си е нарицателно за силно емоционален човек, а в последствие се превръща и в мода сред тинейджърите.

Напоследък често срещам да се споменава терминът ЕМО. Дори четох в един форум за психология разискване на темата за ЕМО модата.

„Психолозите“ там разглеждат ЕМО-тата като маргинални тинейджъри нуждаещи се от повече любов в семейството, социална реализация и други глупости от този род, което само показва колко много не разбират душевността на тинейджъра.

Може би, едно от първите неща, които трябва да кажем, е че опредено ЕМО модата не е нищо ново под слънцето и не се различава твърде много от нейните предшественици при по старите поколения, а именно хипарите, пънкарите, дори металите, а най-много наподобява една малко известна субкултура наричана навремето нюуейвъри.

Слабото познаване на субкултурите води до голямо объркване сред анализаторите.

Всъщност, всички можем да се съгласим с факта, че в пубертета, когато децата осъзнават реално социалния, икономическия и политически живот около себе си, те преживяват силни чувства на депресия и отчаяние, които се изразяват под различни форми, като най-често срещана досега беше агресията.

Тъй като за ЕМО модата е по характерно отчаянието и склонността към фатализъм и самоубийства, само можем да заключим, че през годините конфликта между дете/социална среда се е задълбочил и от склонност към протест и не съглашение с обществените норми е преминал в отчаяние и пасивност.

На практика освен да констатират, и без това видимо голямата пропаст, малко психолози дръзват да критикуват самата социална система, политика и морални ценности. Те се превръщат в едни „кърпачи“ на душевни проблеми, но рядко дръзват да поемат инициатива за изкореняване на обществените проблеми в техния зародиш. Самите те са в клопката на унифицирането на населението, където активно критикуващия деец рискува да се превърне в маргинал, изключение от общоприетото и съответно страха да не бъде разбран или да загуби позицията си в обществото, за която е положил толкова много усилия да изиграе и наложи над себе си именно в тези тинейджърски години.

И така кръгът се затваря. За да се социализираш, трябва да играеш общоприетата социална роля, и за да запазиш положението си не трябва да се от кланяш от нея, а трябва да критикуваш всички нейни отклонения за да оправдаеш твоето решение и решението на социума.

Дори напротив, смята се, че колкото повече хора въвлечеш/убедиш в правотата на своя социален модел, съвпадащ с общоприетия, толкова повече хора си „излекувал“ от отклонението. Колкото повече хора тръгнат по твоя път, толкова повече доказателства получаваш, че именно това е верния път. Всъщност един от методите на привличане на съмишленици в сектите е точно този. Много от сектантите търсят доказателство в правотата на избора си именно чрез привличането на други хора в комуната си.

А всички някъде там през тинейджърските си години сме изгубили най-чистото и неподправено поведение подчинявайки се, дори и с протест, на социалните норми.

Ако приемем с чисто сърце твърдението, че душата и постъпките на децата са възможно най-чисти, лишени от всякакви морални закони, социални амбиции и други творения на възрастния индивид, защо тогава да не се поучим от тяхното поведение и да приемем, че техния конфликт в пубертета е конфликт между чистото човешко неподправено съзнание и абстракциите на социалната среда имащи стойност единствено и само в нейния контекст и логика?

Това, че сблъсъка между подрастващия индивид и реалността е станал толкова силен и до голяма степен пагубен за него, би трябвало да ни наведе на мисълта, че е крайно време да се постави начало на социална трансформация, която да доведе до минимум антагонизма между чистото детско съзнание и света на възрастните изграден не толкова поради рационалния си характер, а повече поради това, че обратното не би било възможно да се наложи. Все пак никой не си въобразява, че едно дете може да дава тон в социалните или дори семейните отношения.

Размера на пропастта между подрастващ и възрастен е правопропорционален на този на пропастта между човек и природа. Колкото и очевиден да е този факт усилията са насочени не към запълване на пропастта, а към по скорострелна, бих казал насилствена, социализация на подрастващите, чрез срещи с психолози и възпитатели. Не случайно децата ни са принудени да учат математика, чужди езици и всякакви други дисциплини още в най-ранна детска възраст. Единствената цел е бързата и неотменна социализация във вече установените социални и морални норми и погубването на индивидуалността и аналитичната мисъл още в зародиш.

Ако съветския комунизъм е обвиняван, че уеднаквява хората и погубва индивидуалността (с което не мога да не се съглася и аз), то аз виждам в капитализма една още по потресаваща схема за промиване на мозъци и погубване на личността и критичния разум.

Знаем, че човек разсъждава, посредством подлагане на критични условия върху своите съждения и така в зависимост от това дали проверката е успешна или не, определя правотата на съждението. Противно на това, догмите са константни съждения, имащи за цел да не бъдат никога подлагани на критика и възприемани директно, без право на съмнение в правотата им. Практически още в най-ранна детска възраст у нас са заложени догми, определени от социалната среда, които малцина се наемат да критикуват. Въпреки това, не можем да не констатираме, че догматизма води до закоравялост и липса на умствена активност, която нормално се изразява в аналитичност и критика към събитията и дори емоциите.

Еволюцията на човек се е осъществявала на базата на непрекъсната критика и анализ на заобикалящата го среда. Днешната политическа и социално-икономическа обстановка поставят праг пред нормалното човешко еволюционно развитие, чрез поставянето на догми и чрез фанатичната си амбиция към неотменно следване на поведенчески, социален шаблон, приет по презумпция за правилен.

Теодор