Публичните тайни на съвременната икономика

„Парите са нова форма на робство, която се отличава от предишните по това, че е безлична, тъй като между господаря и роба отсъстват човешки отношения.” - Лев Николаевич Толстой

Пари

Първо икономическо правило е, че парите не са стока. Парите не са стока, тъй като не се потребяват. Тяхната крайна цел е размяна за стока, която се потребява. Функцията на парите е да улесняват и ускоряват размяната на стоки и в тази си функция са доста полезни. Те подменят натуралната размяна. Представете си, че произвеждате трактори, а ви трябват домати. Не бихте искали да дадете трактор за 10 кг домати, а няколко тона ще ви стигнат за няколко години. Само че доматите няма да изтраят повече от месец. Тогава?

Второто правило е, че парите се държат подобно на стока. Цената им се качва, когато липсват, и пада, когато са в изобилие. В интерес на истината пада и се качва не цената на самите пари, а на услугата, която предлагат, а именно – улесняване на размяната на стоки. Оттук цената на парите е стабилна, когато количеството им съответства на обема разменяни стоки. Когато обемът на размяната се увеличи парите стават по търсени и цената им се вдига и обратното. Икономистите използват парите още и като мерна единица за икономически разчети. Така обемът на разменяните стоки също се измерва в пари. Получава се обаче, че изменението на измеряемата величина, обема на разменяни стоки, променя мерната единица, все едно дължината на метъра да е различна в зависимост от това дали измерваш обект, който е дълъг един или сто метра. Тоя проблем обаче ще оставя на страна.

Колко пари са нужни?

Ако по някаква причина парите в обръщение нараснат, то от тях няма да има нужда и цената им ще падне – получава се инфлация. По страшно е обаче, ако парите в обръщение намалеят, тогава цената им се качва - дефлация, но и обменът на стоки се затруднява, което води до забавяне и дори спиране на икономиката, т.е. фалити, глад и безработица. Така получаването на икономическа стабилност се свежда до поддържане на равенство между паричната маса в оборот и оборота на стоки. По причини, които ще станат ясни по-долу, в капиталистическата икономика поддържането на това равенство е невъзможно, което разбива на пух и прах два от основните митове на пазарната икономика – нейната саморегулация и отрицателното влияние на държавната намеса. Не, това не е конспиративна теория, това е икономиката, каквато е в учебниците по икономика и каквато съществува вече в целия свят.

Що е то дефлация

Нека тръгнем с прост пример (4). На самотен и изолиран остров съществува общество, в което се произвеждат хляб, мляко и всякакви други необходими стоки. Паричната маса съответства на оборота и всичко е наред. В един момент собственикът на хлебарницата решава, че трябва да отдели за себе си 20% печалба и покачва цената на хляба с 20%. Естествено, той не е платил 20% повече на работниците си, а и увеличение на паричната маса няма, така че тия 20% просто няма откъде да се вземат. Ако хлябът беше единствената продавана стока, то този собственик очевидно щеше да може да продаде само 80% от произведения хляб. При повече стоки на пазара, той ще успее да продаде повече, да речем 90%. Но това ще е за сметка на останалите производители, които също няма да продадат 100% от стоката си. На следващия цикъл всички производители ще произведат по-малко, тъй като не са успели да продадат вече съществуващата стока. Поради заделянето на печалба хлебарят ще плати по-малко на работниците си и съответно отново няма да продаде стоката си, аналогично на останалите производители. Така с течение на времето производството на всички стоки ще намалява, а парите ще се събират у хлебаря за сметка на парите в оборот, тъй като на хлебаря парите са му много и не може да ги употреби за себе си. След като парите в оборот намаляват, значи цената им се качва. Имаме случай на дефлационна спирала, в чийто край всички пари и всичката стока (непродадена) са събрани у хлебаря, а всички останали производители са фалирали. Икономиката е напълно замряла. Е, да речем, не може без хляб. Някой ще си продаде къщата на хлебаря. Тогава за момент пари ще се появят у краен потребител, т.е. ще се върнат в икономиката и тя ще живне за момент. Друг вариант е да се вземат от собственика пари на заем, но това са вече не истински, а дългови пари. Това обаче няма значение. Тяхната съдба е като на истинските пари. Дълговете в такава система дори теоретично не могат да се върнат. Макар и опростен, това е класически пример. На практика, не само един, а всички собственици заделят печалба. Така печалбата изважда пари от реалната икономика и предизвиква дефлация със съпътстващите бедност, фалити, свиване на производството и пълни складове. Някога на тоя феномен неправилно му се е викало свръхпроизводство. В съвременните икономически термини чрез образуването на печалба се получава прехвърляне на пари между паричните агрегати, които на икономически жаргон се наричат „тесни” и „широки” пари. Но за това по-нататък.

Какво е спасението?

Какво е спасението за система, попаднала в такъв дефлационен колапс. Съществуват три възможности, разширение върху нови пазари, насилствено отнемане на поне част от печалбата на хлебаря (производителите) и инжектиране на нови пари в системата. Никоя от тях обаче няма трайно въздействие.

Нека хлебаря открие наличието на съседен остров. Ако на него ситуацията е същата, то нищо не може да се направи. Ако там обаче има действаща икономика, то той може да предложи стоката си. Всяка негова продажба ще е за сметка на местните производители. Заделяйки отново печалба, той ще започне да изсмуква парите от оборот и на новия остров, а произвеждайки на своя остров, ще изплати някакви заплати и ще съживи икономиката на своя остров. Това ще продължи, докато и вторият остров стигне дъното на дефлационната спирала. Тогава търсим трети остров, но … броят „острови” на планетата не е безкраен. Когато всички острови биват изплюскани, настава глобална рецесия.

Вторият начин – насилствено отнемане на печалбата от собствениците. Разбира се, не говорим за социалистическа революция. Говорим за държавата, която чрез прогресивен данък, такси и социални програми отнема части от печалбата на собствениците и я раздава на населението. Така част от парите, отнети като печалба, се връщат в реалната икономика. Това обаче има само забавящ ефект. То намалява потока пари, който печалбата изсмуква от реалната икономика, но не го спира.

Третият начин е емитирането на свежи пари. Той е по-сложен и описанието му ще е по-дълго.

Банкова мултипликация

Парите се емитират от централните банки. В най-важните случаи централните банки са частни банки. Такава е и американският федерален резерв, макар и в управлението му да има държавни служители. Обикновено по закон централните банки са независими от държавата. Описваната тук схема се отнася за централни банки, които са действително „независими”. Такива са банките на развитите страни. За останалите ще стане дума по-късно.

Централните банки емитират пари, например като закупят от държавата или от търговските банки ценни книжа (които трябва да носят печалба!). Парите. които заплащат за това. са „истински” пари и в частност могат и да бъдат напечатани на хартия. Тези пари са били истински, когато са имали златно покритие. От 1971 година насам такова няма в никоя държава в света, т.е. дори банкнотите нямат никакво покритие и са създадени от нищото. Най-голямото създаване на пари обаче става в търговските банки. По закон, от всички свои депозити (активи) банката е задължена да задели резерв, обикновено 10%. Останалите пари може да раздаде като кредити. Резервът служи за изплащане на суми на вложителите в банката, ако решат да си ги поискат. Естествено, само 10% от сумите могат да се получат обратно. Добре, нека в една търговска банка са постъпили 100 долара от Централната банка. Търговската банка трябва да задели 10 от тия 100 долара като резерв. Останалите 90 може да раздаде като заем. Добре, вие ги вземате като заем и си купувате гащи. Търговецът на гащи от вашите пари ще плати нещо на продавачката, може да купи друга стока, продавачката също ще похарчи парите, другият търговец също може да купи нещо и така, докато парите попаднат у едър търговец или предприемач, който си държи парите пак в банка. Може да не е същата банка, но това е от малко значение. В такъв случай по депозитите (т.е. в резервите) на тези банки в централната банка настъпват съответните изменения, така че резервът да отговаря на законовите изисквания. Банковата система като цяло се държи като една банка и след кратка обиколка из реалната икономика парите се връщат пак в нея. На практика, от банковата система излизат пари за покупки на дребно. В болшинството случаи паричните трансфери се осъществяват по банков (електронен) път и означават само изменения в счетоводните книги на банките. В примера по-нататък за улеснение ще говорим за банка, имайки предвид банковата система. Така 90те долара, дадени като заем, пак се връщат в банката като депозит. Така активите на банката се оказват 190 долара. На тях се пада да бъдат заделени 19 долара резерв, а имаме само 10. Следователно заделяме още 9 долара резерв, а останалите 90-9=81 предлагаме отново като заем. Тук се вижда истинската същност на парите. След като дадената на заем сума (90 долара) се връща в банката, последната я третира така, както парите, получени първоначално от Централната банка. Тия 90 долара обаче не съществуват. Банката се основава на задължението на кредитополучателя да ги върне, т.е. покритието на тия 90 долара е дълг. При това, този дълг дори теоретично не може да бъде върнат, тъй като никой извън банковата система по закон не може да създава пари, а всичките („истински” или недългови) пари, т.е. 100те долара, не напускат банковата система. Така всеки, който успее да си изплати заема, го прави с дългови пари, които някой друг няма да успее да заплати и следователно ще банкрутира и ще му бъде отнемано имущество. Банката, разбира се, продължава да дава едни и същи пари на заем, докато „излишъкът” от резерви се стопи. Вижда се, че този излишък се описва от геометрична прогресия с първи член, равен на сумата получена от централната банка а0=100 долара и множител q=0.9, което е 1-0.1, т.е. 1 минус изискваната от ЦБ част като резерв, която ще обозначим с c (c=0.1). Сумата на геометрична прогресия е S= a0/(1-q). Следователно раздадените от банката кредитиса100/(1-0.9)=100/c=1000 долара, т.е. 10 пъти повече отколкото издадените от ЦБ пари. Всичките тези пари са дългови. Тяхното покритие е обещанието, че някой ще върне заема си. В общия случай сумата раздадени заеми е а0/c и c може да варира, но не знам за случай, в който да надхвърля 0.35, 0.1 е общоприета цифра, но в САЩ се допуска и 0.035 за новообразувани банки. Тази сума заеми е максимална. Тя може да не се реализира, ако банката не съумее да раздаде всичките пари като заеми.

Това е начинът, по който се вкарват пари в реалната икономика, за да се компенсира изсмукването им чрез печалба. Банките, разбира се, също трупат печалба. Ако разликата между лихвата по заемите и депозитите е 4%, то печалбата (максималната) на банките е 40%, тъй като се начислява върху раздадените заеми (т.е. 1000та долара в нашия пример). Системата, разбира се, е умопомрачителна. За да не рухне, трябва да се отпускат още пари, с които да се покрият старите заеми. По същата схема новите пари пораждат още повече заеми. Познато ли ви е? Да, това е игра на финансова пирамида.

Излишните пари – налягане в балона

Има и друго лошо. Веднъж натрупани у собствениците, печалбите надвисват над реалната икономика като градоносен облак. Поради многократното печатане на пари или просто поради непрекъснатото им преминаване през реалната икономика (където се формира печалба) тяхната сума е много по-голяма от необходимата за функционирането на последната. Тяхното вливане в икономиката моментално би довело до инфлация и хиперинфлация. Затова е много важно „инвеститорите” да не бъдат „подплашени”. Всеки намек, че парите ще се обезценят, може да накара собствениците да купуват кой каквото намери и по този начин да предизвикат … обезценяване, т.е. инфлация. Икономическата несигурност по време а силна инфлация отново води до замиране на производствата и икономическа криза.

Държавата – най-сигурния длъжник

В общата система на задлъжнялост има един длъжник обаче, който никога не си връща заемите – държавата. Или по-точно не му ги искат, тъй като играе ролята на кокошка, която снася златни яйца. Държавата влиза в ролята на оня, който взема заем от хлебаря в по-горния пример. След като всичките пари са се събрали у собственика, икономиката ще замре. Отделните индивиди не могат да бъдат накарани да вземат заем от собственика, пък и той ще иска гаранции, че могат да го върнат или по-точно, че имат какво да заложат. Така държавата се оказва принудена да взема заеми или да печата пари. Печатането на пари, ако е законово допустимо, не е за предпочитане, тъй като с парите лесно се купуват неща, т.е. те са високоликвидни. Тяхното натрупване у собственика е нежелателно, тъй като той лесно може да ги изсипе на пазара и да предизвика инфлация. Затова е по-сигурно държавата да издаде ценни книжа, които да продаде на собствениците (инвеститорите). Тия ценни книжа са задължение на държавата да върне взетата сума, разбира се, с лихва. Те са по-ниско ликвидни, тъй като с тях не можеш да си купиш хляб в магазина. Трябва първо да бъдат обменени за пари, т.е. продадени. От друга страна, държавата не умира, не изчезва и винаги може да събере пари чрез данъци и следователно е надежден длъжник. Така заемите на държавата се оказват удобни както за „инвеститора”, който получава доходи от държавните ценни книжа, така и за държавата, която се опитва да блокира изливането на излишните пари на собствениците в реалната икономика. Това е съвсем реална ситуация. Дълговете на развитите страни са огромни, САЩ – 13 трилиона, Германия – 1,6 трилиона. Като част от БВП дългът на Германия е 67%, на Австрия – 65,2%, на Белгия – 93,3%, на Франция – 66,8 %, на Гърция – 107,5%, на Италия – 106,4%, на Канада – 62.4%.

Дългови „часовници”

По споменатите причини в развитите страни се е развила мания по създаването на броячи, отмерващи нарастването на държавния дълг. За дълга на САЩ такъв брояч е инсталиран в Манхатън на Avenue of the Americas. Неговата стойност може да бъде видяна например тук http://www.brillig.com/debt_clock/ (обновява се при презареждане на страницата). За дълга на Германия има два брояча: http://www.steuerzahler.de/webcom/show_softlink.php/_c-33/i.html (най-отгоре на страницата, STAATSVERSCHULDUNG IN DEUTSCHLAND – Държавно задлъжняване на Германия, SCHULDENZUWACHS PRO SEKUNDE – нарастване на дълга за секунда, и VERSCHULDUNG PRO KOPF – дълг на глава от населението). Вторият брояч е тук http://www.miprox.de/Schuldenuhr.html. Стойността му е малко по-висока, но в рамките на точността на икономическата ненаука двата брояча показват едно и също. Франция - http://cluaran.free.fr/dette.html, Канада - http://www.ndir.com/SI/education/debt.shtml. Великобритания - http://cluaran.free.fr/debt.html. Япония - http://www.takarabe-hrj.co.jp/clock.htm

http://www.brillig.com/debt_clock/

http://www.steuerzahler.de/webcom/show_softlink.php/_c-33/i.html

http://www.miprox.de/Schuldenuhr.html

http://cluaran.free.fr/dette.html

http://www.ndir.com/SI/education/debt.shtml

http://cluaran.free.fr/debt.html

http://www.takarabe-hrj.co.jp/clock.htm

Към деня на написване на този текст делът на всеки от американците в този дълг е 36 хиляди долара. Дългът на всеки канадец е 22 хиляди долара, на всеки немец – 19 хиляди евро, на всеки французин – 21 хиляди евро, на всеки британец – 11 хиляди лири. Нека уточня още веднъж, това е дълг, който всеки гражданин на тези страни има към богатите собственици и банкери. Това е дълг, който държавата на тия граждани се е принудила да вземе от собствениците на предприятия и банкерите (и всеки който е купил дълговите й книжа) вместо тях, за да не рухне икономиката им и да не настане глад. Това е дълг, който държавата се е наела да изплати от данъците и върху който, разбира се, се начислява лихва. Е, този дълг може да бъде изплатен и по друг начин. Като се вземе от страни като Русия, Украйна, България, Чили, Бразилия и т.н., които се навият на глобалната капиталистическа игра. Това обаче все едно ще е само преливане от пусто в празно. Почти всички незападни страни имат външен дълг. Познайте към кого? Към същите западни собственици и банкери, разбира се.

За сравнение, прословутият външен дълг на България към 1989та беше 10,7 милиарда долара. Тогава населението беше около 8 милиона. Това прави около 1300 долара да човек. А ние обявихме България за фалирала?!?! И до сега можете да намерите „сериозни” издания за „банкрута на комунистическата икономика” (1), включително (или най-вече) от пропагандни институции (2). Очевидно спекулациите около външния дълг на България са имали и имат изцяло пропагандна цел. Към края на януари 2009та външният дълг на България според БНБ е 36,4 милиарда евро (5400 евро на калпак!) (3), но капиталистическата ни икономика не се счита за фалирала! Американската също!

Голямото въжеиграчество

Нека сега видим логиката на поддържането на годишна инфлация от 2-5%. Вече видяхме, че трупането на печалба източва пари от реалната икономика и води до дефлация. Колкото повече поскъпват парите, толкова повече собствениците, които са едновременно и инвеститори, ще предпочетат да си задържат парите и дори да ги изтеглят от реалната икономика. Та те и така поскъпват от нищото. Обратно, в условия на инфлация, собствениците биха желали да се отърват от парите си, т.е. да ги изсипят в реалната икономика, което лавинообразно увеличава инфлацията. Следователно, най-удобно би било, ако има малка инфлация, от която собствениците да губят (и всички останали между впрочем) и която загуба да ги кара да връщат в реалната икономика неголеми количества от печалбите си под формата на инвестиции. Вторият аргумент е, че икономиката все пак се очаква да расте, т.е. стокооборотът ще се увеличава и следователно паричната маса в обръщение също трябва да се увеличава. Ако няма малък излишък от пари, който води до малка инфлация, икономическия растеж може да спре.

Поддържането на инфлация от 2-5% никак не е лесно. Първо, няма единно мнение по въпроса кой от паричните агрегати отразява парите, които са в оборот в реалната икономика. Най-често се взема М2. Така в момента и интензивността на намесата на централните банки има голяма несигурност. При всяка парична емисия търговските банки работят като усилвател с почти случайно действие. Те не са задължени максимално бързо да раздадат получените от ЦБ пари като заеми. Могат да купят с тях ценни книжа например и това създава неконтролируема неопределеност. Поведението на собствениците също е сравнително неконтролируемо. Достатъчно е да тръгне слух, че от дадена инвестиция ще се получат загуби, за да се втурнат всички те лавинообразно да си искат дадените заеми. Веднага настъпва недостиг на ликвидност, тъй като парите де факто са много малко - всичко е дългове. Така тръгват поредица от фалити и икономическа криза. Всички тия фактори правят системата неконтролируема. И няма как да е контролируема, тъй като е изпъстрена с положителни обратни връзки – трупането на печалба, лавинообразното нарастване на задлъжнялостта, стихийното поведение на инвеститорите, лихвата и банковата мултипликация. В истинските науки е известно, че система с положителна обратна връзка може само да осцилира или да се саморазруши, ако наличната й енергия е достатъчна. Така никак не е чудно, че капиталистическата пазарна икономика изпада в периодични кризи.

Вместо заключение

Какво се оказва? Очевидно за саморегулиране на капиталистическата икономика и дума не може да става. Тъкмо обратното, капиталистическата икономика е изключително неустойчива и по напълно неконтролируеми причини всеки момент може да се люшне в инфлация или дефлация и да изпадне в поредната криза. Държавата е основен играч, който активно опитва да поддържа икономиката в състоянието на неустойчиво равновесие. Доколко това се отдава личи от периодичните кризи. Следователно изваждането на държавата от икономиката е невъзможно и нежелателно. Така приказките за саморегулирането на „пазара” и за ненамеса на държавата са нагла пропаганда, която не отговаря на истината. Следва да направя за пореден път уточнението, че в света има само една капиталистическа система! Преди 1989та тя изключваше единствено страните от социалистическия блок. Страните от третия свят са част от капитализма, тъй като никога не са били икономически изолирани от него. Третият свят е оная част от капитализма, която всички предпочитат да не виждат, тъй като точно там е мизерията, която той създава. След 1989 бившите соц. страни също станаха част от капитализма и съответно получиха своята мизерия.

Самият процес на създаването на пари и особено банковата мултипликация са чиста проба измама. Банката раздава едни и същи пари до около 10 пъти. Фактически, банката не притежава парите, които всеки от нас взема на заем. Те се създават в момента, в който подписвате договора за крадит, с който се задължавате да върнете взетата сума. Сумата, която ви "дават" и с която разполагате, е "направена" по същия начин и поне 90% от нея е задължението на някой, да върне пари в банката.

Западната икономическа система прилича на пълнене на пробита кофа, която, за да дава вода, трябва да е пълна до точно определено ниво, нито повече нито по-малко. Държавата непрекъснато налива вода, но около кофата са се събрали частни собственици, всеки от които дупчи кофата и пълни пластмасови тубички. Но никой не може да ги спре, защото им се признава правото на собственост върху кофата. Част от собствениците понякога връщат вода в кофата с надеждата, че така ще изтича повече и то точно от тяхната дупка. Най-активна е държавата. Тя взема вода на заем от собствениците, като, разбира се, обещава да върне повече, за да пълни отново кофата. От време на време държавата изнемогва и създава вода, а банките я умножават няколкократно. На всичко отгоре, собствениците непрекъснато се чудят как да направят водата в тубичките още повече. (Не че им е необходима.) Затова трябва всички да внимават да не би собствениците да си помислят, че водата не е истинска и да вземат да я връщат в кофата, че ще прелее. Това е един тотален цирк, който щеше да е неприлично смехотворен, ако от него не зависеше прехраната и съществуването ни. В сравнение с него социалистическата икономика е гениално изобретение, в което е премахнат основния проблем – източването на пари от икономиката чрез частната печалба. Да, знам, веднага ще ме нахокат, че без печалба нямало мотивация за труд. Но на въпроса как без печалба СССР от феодална успя да стане индустриална държава и втора сила в света при това с разрушителна война в средата на съществуването си, обикновено започват да отговарят с безсмислици за трудови лагери. Разучаването на западната икономика все повече ме убеждава в твърдението на Александър Зиновиев, че СССР бе унищожен по политически причини, а не поради икономически, както е общоприетото мнение.

Тогава човек би се запитал, добре де, защо тази смехотворна система все пак се поддържа. Тия банки и инвеститори не виждат ли, че парите, които „притежават”, всъщност ги няма, а има само огромни неизплатими дългове. Фокусът е, че зад цялата система се крие икономическа власт, която минава над политическата. Не става въпрос само за дълговете, макар и те да играят известна роля. Става дума за контрол на икономиките на отделните страни от частни лица, които стоят в сянка, не участвуват явно в политическия живот, не са изборни и не подлежат на контрол. Това означава, както много пъти съм твърдил и както е казал Айнщайн преди 60 години, че демокрацията и частната собственост са несъвместими. Ако контролираш икономиката така, че винаги можеш да я докараш до срив, означава, че можеш както да свалиш всяко правителство, така и да накажеш народа, като сведеш съществуването му до това на скотове. Примери за такива страни в света има много. Е, необходимо е народът да е невеж. За това, както виждаме, успешно се грижи западната пропаганда. Чрез икономическата власт ефективно се покоряват цели държави. Нещо, на което смятам да се спра в следващ текст. Западната икономика (още веднъж да повторя: когато говоря за капитализъм и западна икономика имам предвид капитализма, но приложен в света като цяло, а не само в западните държави.) е изгубила основната си цел, а именно стопанската дейност и я е подменила с упражняването на власт.

Текста има продължение.

Кихано

10 април 2009

"1987 – Предупреждението: Лавината на външния дълг идва", в-к "Капитал" Брой 44, 02 ноември 20072. Даниел Вачков, Мартин Иванов "Българският външен дълг 1944 - 1989: Банкрутът на комунистическата икономика"Издание на Институт за изследване на близкото минало, Институт "Отворено общество" и СИЕЛА София 2008 Забележете, изцяло измислен институт и "Отворено общество"! 3. Българска Народна Банка, Издание "Брутен външен дълг на България"

Българският външен дълг 1944 - 1989: Банкрутът на комунистическата икономика

Институт за изследване на близкото минало

Брутен външен дълг на България

Допълнителни материали по темата4. Основен източник на информацията за тази страница е сайта http://knukim-edu.kiev.ua/ който горещо препоръчвам.5. Paul Grignon, "Money As Debt", документален филм, 2006, гледай в youtube руски превод, английски оригинал , филма го има тук, а тук има и български субтитри6. Peter Joseph, "Zeitgeist: Addendum" документален филм, 2006. 7. Patrick S. J. Carmack and William T. Still, "The Money Masters- How International Bankers Gained Control of America" документален филм 1996, гледай в google, руски превод, английски оригинал

http://knukim-edu.kiev.ua/