- Дата на публикуване
Воля и предопределеност
- Автор
- Име
Воля и предопределеност
Изключително важен и същевременно интересен е въпросът за противоречието между предопределеност и воля. С това противоречие незабележимо се срещаме през целия си живот и не е излишно поне да го разбираме. Неговото неразбиране има и лични и обществено политически последствия.
Що е то?
Предопределеността е ясна – по неизвестен нам начин е предначертано как ще протичат събитията в живота независимо дали се отнасят за вселената, планетата, хората, един народ, едно село, едно семейство или един човек. Естествено, никой не може да промени тази предопределеност, иначе тя не би била предопределеност и точно това е противоречието с волята, която означава съзнателно избиране на едно от много възможни действия и свързаните с тях резултати. Веднага се вижда, че подобно на вярата в добрата или лошата същност на човека, вярата в предопределеността или във волята също води до противоположни характеристики на индивида.
Човек, който вярва в предопределеността се самоосвобождава от отговорност за действията си. Каквото и да прави ще се случи това което е „писано“, т.е. предопределено. Следователно, човек може да прави каквото си иска, а евентуалните негативни последствия не са негова вина, а просто са щели и без това да се случат, тъй като са предначертани.
Оптимиста допълва вярата си в предопределеността с вярата, че предопределеното бъдеще е добро, а песимиста, че е лошо. Оптимиста може да развива трескава и безотговорна дейност без съмнения, че може да развали нещо, а песимиста се отдава на бездействие и фатализъм, тъй като не може да промени нищо. И в двата случая може да се действа или бездейства без мисъл за последствията. Знанията и образованието не носят някакви преимущества.
Човек, който вярва във волята, вярва, че сам е творец на съдбата си, сам решава какво да направи, каква цел да постигне, с какви средства, и следователно носи отговорност за действията си и резултата от тях. Песимистът тук се съмнява не в бъдещето, тъй като неговия характер не е определен, а в способността си чрез волеви действия да постигне по-добро бъдеще. Оптимистът от своя срана не се съмнява в действията и възможностите си за подобряване на бъдещето. Отговорността тежи и на двамата и би могла да бъде, а и следва да бъде средство против хаотични и безсмислени волеви действия. В този контекст знанието е от съществена важност.
Светът е многолик и многообразен. В него има място и за предопределеност и за воля и това отдавна е известно на човека. Неживата природа няма воля. В нея нещата се случват по природни закони създаващи предопределеност. Част от неживата природа също няма воля или поне не е очевидна. Волята се появява там, където има движение, а има ли движение има и цел. Независимо дали става дума за еуглена, скакалец, риба или котка, независимо от сложността на нервно-психичния процес довел до движението на живия организъм, преместването в пространството е първата и най-съществена проява на воля. Според Адлер, движението в пространството е и свидетелство за появата на душа (1). Разбира се, има и „сива зона“ на преход – живата материя, която притежава воля е изградена от същите атоми на неживата природа, които се подчиняват на природни закони. Живата материя е ограничена от тези закони и за волята е невъзможно да избегне фатална предопределеност като старостта и смъртта.
Наука и предопределеност
Как дилемата предопределеност-воля се проявява в обществото и как бихме могли да употребим разбирането за нея по полезен начин. Първият въпрос, който се задава в този контекст е дали развитието на обществото е предопределено или е резултат от наши волеви действия, т.е. ние ли сме творци на историята или тя върви по своя отнапред зададена траектория. Освен двата очевидни крайни отговора би могъл да съществува и междинен – някаква предопределеност, някакви неизменни обществени закони очертават някакъв „коловоз“ или набор „коловози“ по които човечеството предсказуемо ще мине, но не определят как и кога това ще стане. Последното се решава от колективната воля на човека. Така предопределеността ограничава свободата на волята. Очевидно, това е ако не правилният, то е достатъчно практичен отговор. Така основният въпрос за противоречието между воля и предопределеност се свежда до намирането на границата, до която втората ограничава първата.
Двете крайности са очевидни, но нееднакви (между тях липсва симетрия). Защо? На всеки е ясно, че пълната свобода не съществува. Пийнете достатъчно алкохол и веднага, напълно предопределено ще се случат с вас напълно известни неща. Още по-просто – когато се порежете, боли. Напълно повторяемо и напълно предопределено. Следователно, хипотезата за пълна свобода следва да се отхвърли. Не е така лесно обаче с хипотезата за пълна предопределеност. Ето да кажем в момента се почесвате по врата и си мислите, че това е ваше волево движение, а всъщност, то може да е предопределено от сложни закони на физиката, химията, биологията, физиологията, психологията и куп още неизвестни нам закони. С други думи, това, че не знаем по какви природни закони се случва това или онова събитие, не означава, че то е извършено по нечия воля. И обратно, едно несъвършено или откровено фалшиво знание, може да представя извършеното по нечия воля за предопределено.
Протестантите например вярват в предопределеността на спасението (или по-скоро на отказа на спасение). Тяхната версия на християнството отрича възможността всеки да бъде спасен (да попадне в Рая). Спасени ще бъдат само единици, които Бог сам избира по неизвестни нам правила (закони). Сиреч, не знаем законите, които предопределят спасението на всеки, но самото спасение е напълно предопределено. Имало обаче „признаци“, по които може да се отгатне, кой е избран за спасение, предопределеността е познаваема, бъдещето може да бъде предсказано – идея залегнала в науката.
Химията, физиката, астрономията, геологията, донякъде биологията или така наречените природни науки оперират изцяло в областта на пълната предопределеност. За да бъде един „закон“ признат за природен, той по определение трябва да е обективен, да не зависи от волята на експериментатора или на някой друг човек. Затова от учените се изисква да поставят повторяем в различни лаборатории експеримент. Повторяемостта е проява на предопределеността - една и съща ситуация предопределено води до един и същ резултат. Това се изисква от учения, за докаже, че е открил причинно-следствена връзка. Един природен закон се счита за установен, ако чрез него могат да се предскажат резултатите от някакъв по-широк кръг хипотетични експериментални и реални ситуации. Това е схемата на научния позитивизъм.
Обектите на изследване на природните науки не зависят от нас, хората, и от нашата воля. Това е факт от обкръжението на човека още от самата му поява на света. Материалният свят определя „недостъпна за волята зона“ в близост до пълната свобода. Въпросът за границата между воля и предопределеност се отнася основно за обществената област, където действат обществените науки. Хората, за разлика от материята, имат воля. Обществените науки по начало оперират в област, в която волята е съществен фактор. Обществените науки обаче се опитват да процедират по същия начин и в рамките на същата парадигма, в която действат природните. Естествено не се получава. Основните два проблема, с които се сблъскват са невъзможността за многократни повторяеми експерименти и възможността за множество интерпретации на едни и същи факти. Първото е челен сблъсък с волята на човека – хората, още повече големи количества хора, не са съгласни да участват в контролирани многократно поставяни експерименти за да се изследва повторяемостта на резултата в една и съща експериментална постановка. Още повече, в някои науки експеримент въобще не може да се постави, една минала историческа ситуация не може да се възпроизведе по никакъв начин. Така в обществените науки липсва възможността за изява на предопределеността, което води до недостатъчност на информацията, от която да се извеждат „природните“ закони. На това се дължи възможността за нееднозначна интерпретация.
С какво икономикса е проклет
Нека видим как това се проявява на практика по примера с най-популярната обществена „наука“ – икономикса. Студентите по икономика в университета в Тюбинген чувстват, че нещо не е в ред при преподаването на икономика и организират серия лекции под надслов „Плурализъм в икономиката“, a като лектори канят известни икономисти. На 3 февруари 2020 година лекция със заглавие „От икономика без капитализъм, към пазари без капитализъм“ изнася професор Янис Варуфакис – световно известен икономист, преподавател по икономика в няколко престижни западни университета и бивш финансов министър на Гърция от небезизвестната партия Сириза (2).
Началото на лекцията започва приблизително така. Защо е необходим плурализъм в икономиката, а не е необходим във физиката? Методологично сякаш няма разлика между икономиката и физиката. Но всъщност има, на обектите, които изследва физиката, „не им пука“ за моделите на физиците. В обществените науки е обратното – обекта на изследването, т.е. обществото, се интересува от теориите за себе си и изменя поведението си съобразно теориите.
Голяма част от лекцията на Варуфакис е посветена на методите на икономикса, иконометрията, математическото моделиране в частност на модели на всеобщото равновесие, изравняването на брой уравнения и брой неизвестни и т.н. за да обясни, че за да бъде „решен“ един модел е необходимо в него да няма време, пари, дългове и лихва. По необходимост, икономикса описва бартерна икономика, в която няма капитализъм. Заключението е, че всички икономически теории са погрешни и ние не знаем какво е капитализма. В това отношение Варуфакис не е единствен. Обща теза на икономистите е, че обектът на изследване бил много сложен и затова не можели да постигнат резултат в изследването му.
Очевидно Варуфакис описва сблъсък с волята на хората – икономикса оперира в областта на волята, за разлика от физиката, която оперира в областта на предопределеността. Причината за липсата на резултат е подходът на икономикса, който опитва да опише и предскаже волевите действия чрез детерминизма на математическото моделиране. С други думи, икономикса търси природни закони там, където ги няма, търси предопределеност там, където има действие на свободния избор и творческия градеж. В този си вид икономикса няма шанс за успех. Необходима е промяна на парадигмата от търсене на обективни икономически закони, към търсене на връзката между волево действие и резултат.
Веднага ще дам пример. Основната цел на всички стопански единици при капитализма е печалбата. Както пише в икономикса „фирмите максимизират печалбата“. Във всички случаи печалбата е парична и в съществения си обем тя е предназначена за реинвестиция. Фирмите (инвеститорите) повтарят във времето една и съща волева поредица инвестиция-печалба-реинвестиция на печалбата, като печалбата е пропорционална на инвестицията. Тази поредица волеви действия точно съответства на дефиницията за експоненциална функция и доколкото всичко се измерва в пари, то имаме измерим и проверим случай. Паричната маса би трябвало да расте експоненциално. Данни за паричните агрегати могат да бъдат открити в почти всяка централна банка, а клонът в Сент Луис на Федералния резерв на САЩ съдържа данни и за други страни. Прегледът, например на най-широкия паричен агрегат, за над 35 страни и еврозоната показва, че ако има отклонения от експоненциалния растеж, то те са по-скоро изключения отколкото правило. Дълги периоди на експоненциален растеж се наблюдават практически за всички страни, като за някои този период е особено дълъг, например Индия – 47 години, Швеция – 45 години, Южна Африка – 43, Канада – 35 години. Експоненциалният растеж на паричната маса е факт, но не е икономически закон, а е последствие от точно определена конфигурация от волеви действия – повтарящи се инвестиция, печалба и реинвестиция. Нещо повече, създаването на парите, осигуряващи този експоненциален растеж става в банковата система чрез заеми. Доколкото заемите представляват дълг, то следва да очакваме и експоненциален растеж на дълговете. Експоненциалният растеж на дълговете също е факт, но също не е икономически закон, а е последствие от необходимостта от експоненциален растеж на паричната маса и действието на банковите механизми. Но банкирането не е природно явление, то се извършва по правила волево създадени и волево спазвани от самите нас. Следователно, растежът на дълговете също е резултат от инвестицията, печалбата и реинвестицията плюс правилата за работа на банковата система. Изкушаващо е да се позовем на „икономическия закон“ на монетарната теория, че увеличаването на паричната маса води до инфлация, за да причислим и инфлацията като резултат от реинвестирането на печалба за още печалба и банковите механизми. Само че това би било невярно, а и непоследователно, тъй като в нашата парадигма няма място за икономически закони. Причината за инфлацията се корени директно в практиката на фирмите да максимизират печалбата. Най-лесният начин за максимизиране на печалбата е увеличението на цената. С колко ще се покачат цените е въпрос на формирането на колективна воля посредством индивидуалната воля на много индивиди в условията на неявно „надхитряне“ известно като пазарна конкуренция.
Експоненциален растеж на паричната маса в България. Промените в наклона съответстват на точно определени събития: въвеждането на валутния борд и икономическата криза от 2008 година. По данни на БНБ.
Така достигаме до най-важното – след като тези негативни явления са резултат от наши волеви действия, то волевото изменение на тези действия би довело и до отмяна на тези резултати и замяната им с други. Несъвършен, но все пак показателен пример е смяната на наклона на кривата на паричния агрегат М3 за България на Фигура 1. Първото изменение на наклона през 1997 година дължим на въвеждането на валутния борд, което отново е волево действие. Второто изменение е през 2008 година и е естествено да го свържем с изменение на икономическата практика предизвикано от световната икономическа криза от същата година.
Можем да посочим още серия дълбоки последствия. Поредицата повтарящи се действия инвестиция, печалба и реинвестиция на печалбата и началната инвестиция пряко води до експоненциален растеж с времето на дохода и богатството на богатите над определен праг инвеститори. Данни за дохода и богатството на най-богатия 1 или 0.1% от населението може да бъде открит в статистическите данни на няколко страни. За Франция, например от 1820 година насам. Да, данните потвърждават, растежът е експоненциален. Експоненциалният растеж на богатството на хора като Бил Гейтс или Уорън Бъфет също може да бъде потвърден по публични данни от различни източници в интернет. Същевременно, доходите на работещите на заплата или надница са фиксирани, т.е. константа. Ако успяват да спестят нещо, то то може да расте само линейно. Доколкото експоненциалната функция расте много по-бързо от линейна функция, а константата въобще не расте, то получаваме безкрайно нарастване на неравенството между инвеститорите и хората на наемния труд. Тази разлика намира отражение дори в разпределението на населението по доходи и богатство. Двете групи оформят две различни класи, които не случайно съвпадат с определените от Маркс.
Нещо повече, пазарът и капиталистическата икономика като цяло са нечестна игра, тъй като играчите постоянно са разделени в две неравностойни позиции – инвеститори и наемен труд. Неравностойните позиции означават привилегирована и непривилегирована позиция, което елементарно се превежда в марксистките термини на експлоататори и експлоатирани.
Практикуването на поредицата инвестиция-печалба-реинвестиция на печалбата и началната инвестиция има далеч по сериозни последствия, тъй като представлява (описвана от експонента) положителна обратна връзка. По дефиниция положителната обратна връзка изкарва от равновесие системата, в която действа. Затова капиталистическата икономическа система не може да бъде в равновесие при никакви условия. Равновесни цени, каквито търси Теорията за общото икономическо равновесие, не съществуват. Доказателство е перманентната инфлация. Точно по тази причина икономикса се фиксира върху бартерна икономика, в която пари няма, или както обобщава Варуфакис – няма капитализъм.
Въпреки това, не може да се отрече наличието на ценова стабилност. Противоречие обаче има само на пръв поглед, но за неговото разрешаване следва да се въведе факторът време. Очевидно, годишна инфлация от 2-5% се разпределя по 12 месеца или 365 дни в пренебрежими стойности, които оставят впечатлението за ценова стабилност. Следователно, във времеви период не по-голям от месец може да се говори за квазиравновесно състояние. Същото обаче няма да е приложимо при хиперинфлация, когато покачват цените с дни и дори часове или пък за дълги периоди от едно или няколко десетилетия. Така общият извод е, че капиталистическата икономическа система по принцип не е и не може да бъде в равновесие, но за кратки периоди би могло да се допусне квазиравновесие, за което дори би могла да се съставя Теория за общо икономическо равновесие. Практическата стойност на съществуващата теория обаче е доста съмнителна. В нейната основа стои опростен модел на човешки волеви действия – „Фирмите максимизират печалбата, а потребителите - полезността“. Цялата теория пропада, ако човекът се откаже от едно от тези две действия. Освен това, наличието на печалба води до излизане от равновесие затова наличните модели на общо равновесие елиминират печалбата в реалния ѝ смисъл. Методите са няколко, единият е прякото ѝ зануляване. Най-честият е чрез приравняването ѝ на дивиденти, които се употребяват не за инвестиция, а за потребление подобно на заплатите, което косвено отново е зануляване на печалбата. Третият е допускането, че бизнес може да се започне без първоначална инвестиция. Всичките тези методи са еквивалентни и водят до едно и също нещо – елиминиране на положителната обратна връзка, която разрушава всякакво равновесие. Във всички модели на общо икономическо равновесие няма банки и финансови институции (3), което на практика изключва растежа на паричната маса. Печалбата и инвестицията са теоретичен проблем за създаването на непротиворечив модел на всеобщо равновесие – факт който говори, че печалбата и стабилните цени са несъвместими. Необходимостта да се покаже наличието на пазарно равновесие идва от математическия факт, че пазарното равновесие води до ефективно (по критерий на Парето) разпределение на ресурсите. Парадоксално е, че за да се получи тази „ефективност“ на пазарите не трябва да има печалба и реинвестиция на печалба, както в реалния капитализъм. Следователно теорията не дава доказателства за ефективността на инвестициите, а оттам и за ефективната употреба на ресурсите.
Отделно, моделите на Общо икономическо равновесие не отчитат особеностите нито на технологиите нито на стоките. В тях всички търгуеми стоки са неразличими, включително труда. На практика тези теории не отчитат физическата реалност и нейната предопределеност. Например, за да произведете триколка са необходими 5 кг метал и 1 кг гума. Теорията не различава нито триколката, нито метала, нито гумата. Според нея фирмата може да купи 1 тон метал и 2 кг гума и в същото време да продаде 100 триколки, когато реално може да произведе само 2. В същото време и не може да бъде осигурено или проверено, дали суровините, които се купуват главно от фирми не се купуват в същите количества и от домакинствата.
В този си вид, Теорията и моделите на общо икономическо равновесие следват предлаганата нова парадигма. Те твърдят, че ако фирмите максимизират печалбата, а домакинствата полезността, то ще се получи общо икономическо равновесие, което представлява и ефективно разпределение на ресурсите. Проблемът в рамките на парадигмата е, че моделът не съответства на реалността – максимизирането на печалбата и разходването ѝ не се отчитат по начина, по който реално се извършват, финансовата част от икономиката липсва.
Проблемът с парадигмата настъпва, когато някои икономисти започнат да издигат тази схема до икономически принцип и „закон за търсенето и предлагането“. Ако направите бегло търсене на „икономически закони“ (за предпочитане на английски “Laws of economics” и да не се бърка с правните „Economic laws“) в интернет ще получите изобилие от находки, включително в научни списания, като често ще бъдете препратени към учебник на Алфред Маршъл от началото на XX век. Някои находки са напълно лишени от логика, като например предлаганите от германския икономист Антони Мюлер на сайта на небезизвестният „Мизес институт“. Един от тях например е „Печалбата е предприемаческият бонус“. А защо предприемачът се нуждае от бонус? Какво го прави различен от останалите? Защо не работи на заплата, като останалите. Нека е по-голяма, но нека се формира на същия принцип, като на всички останали? Откъде накъде привилегията ще е икономически закон? Отговорът на тези въпроси ще откриете в текстовете ми за протестантството и комплекса за малоценност.
протестантството и комплекса за малоценност
Ако прочетете нобеловата лекция на Милтън Фридмън, ще видите че той още през 70-те години на миналия век поставя въпросът за икономиката и точните науки по същия начин, по който и Варуфакис. Но вместо за направи заключението, че икономикса е неточна наука подобна на философията, той я нарежда до точните науки, като се позовава на метеорологията и сеизмологията, които също не можели да направят точни предсказания. Логическата несъстоятелност на този финт не заслужава внимание. По-важен е един друг аспект в лекцията му – вкарването на оценъчни съждения за това как трябвало да бъде (нормативна икономика) в противоречие на това как е (позитивна икономика). Сблъсъкът воля-предопределеност тук е явен. Волята се ръководи от оценки за справедливост, моралност и прочее, които стоят в основата на отговорността. Доколкото икономикса оперира в областта на волята, то такъв вид оценки са не само естествени, а и необходими. Обратно, ако вярвате в икономическата предопределеност, то всякакви оценки и емоции са безсмислени тъй като всичко ще протече по „икономическите закони“, установявани от позитивния икономикс.
Въпреки казаното до тук икономикса успя да убеди целия свят в наличието на икономически закони. В ежедневната икономическа реторика цените „се покачват“ от самосебе си, въпреки че във всеки конкретен случай можете да намерите конкретния човек, който е казал сменете тази цена с тази цена. Парадоксално! С други думи, накарали са ни да вярваме в предопределеност там където има просто действие на нечия воля. Все пак, не е толкова просто. Ако попитате конкретния човек защо е вдигнал цената най-вероятният отговор ще бъде, че цената на същия продукт някъде си се е вдигнала или пък цената на суровините се е вдигнала. Следователно, цената се е вдигнала защото се е вдигнала. Това е диктатът на пазара, невидимата ръка на пазара. Всъщност, пазарът е волево признат механизъм за формиране на безотговорна колективна воля за изменение на цените. Плановата икономика с държавно определяне на цените също е волево признат механизъм за изменение на цените. Могат да бъдат съставени и предложени и други механизми. Икономикса иска да представи, и успява да представи, наличието на пазара и неговия механизъм за природен закон, т.е. за нещо предопределено и неизменно. Следователно, всички трябва да се съобразяваме с пазара така, както се съобразяваме с гравитацията. Тези, които вдигат цените са оневинени, те просто се подчиняват на „пазара“. Доколкото предопределеността ограничава свободната воля, то икономикса в тази си роля представлява една ретроградна дисциплина, която изпълнява политическата функция да ограничи икономическата свобода на обществото. Би могло да се каже, че икономикса е класова идеология и ще изчезне заедно с класата, на която служи. На коя класа служи икономикса е необходимо да се казва. Класовото публично говорене на икономистите е очевидно за всеки, който иска да го види. Налично е дори в гореспоменатия „ляв“ икономист Янис Варуфакис.
Заключение
Противоречието между воля и предопределеност е важен обществено-политически въпрос, чието познаване позволява да определим границата на възможностите си, да наложим необходимата морална оценка върху действията си и да поемем отговорност за тях.
Светът условно може да се раздели на нежива и неподвижна природа, която представлява област на предопределеност, и жива, движеща се природа, която представлява област на волята. Предопределеността на неживата природа позволява да бъде описвана с научни закони, познанието на които гарантира повторяем резултат. Предопределеността гарантира предсказуемост. Обратно, волята е проява на висоокорганизирана материя, проява на дух, на възможността обкръжението да се изследва и поведението да се коригира съобразно избрана цел. В тази област няма природни закони, които гарантират предсказуемост. В тази област действа волята на човека (животното). Волята обаче не е неограничена и в този смисъл не е свободна, тъй като съществува в среда на нежива материя и се състои от компонентите на неживата материя.
Точните науки работят в областта на предопределеността. Позитивисткият научен подход произтича от и е пригоден за неживата природа, поради което постига значителни успехи в откриването на природни закони. Същия подход обаче се опитват да следват и обществените науки, а те оперират почти изцяло в областта на волята. Ако парадигмата на точните науки е установяването на неизменна причинно-следствена връзка наричана „закон“, то парадигмата на обществените науки би следвало да бъде установяване на причинно-следствени връзки от рода волево действие – обществени последствия, с ясното съзнание, че целта е промяна на волевото действие и съответно на получения резултат. Така, ако в точните науки нашите етични оценки нямат никакво значение за изследваните обекти и явления, то в обществените науки е точно обратното, тъй като волевите действия на човека по необходимост са подчинени на обществения морален код. А обществения морален код е онази невидима спойка, която позволява съществуването на човека и обществото.
Редно е в края да се спомене също и важният факт, че действията от обществено значение са колективни и изискват формиране на колективна воля, т.е. изисква формиране на индивидуалната воля на критична маса от хора така, че те да действат еднакво или едновременно, осъзнато или не за осъществяването на дадено действие със забележим обществен ефект. Въпросът за формиране на колективна воля въобще не е тривиален и се нуждае от отделно разглеждане.
Кихано 24 февруари 2023
- A. Adler, "Understanding Human Nature". New York: Garden City Publ. Company Inc., 1927 2. Yanis Varoufakis, "Introduction to Pluralism in Economics - From an Economics-without-Capitalism to Markets-without-Capitalism". A lecture organised by University of Tübingen economics students, delivered on Monday February 3, 2020. С превод на български: Част 1, Част2.
- Ross M. Starr, "General equilibrium theory : an introduction", 2nd ed., Cambridge University Press, 2011.