За свободата на словото

У нас

Загърбихме „комунизма“. Отдвна. Днес имаме права. Свобода на словото ... имаме. Някои може да имат. Вие имате ли? В какво се състои тя? Е, аз изпробвах моята „свобода на словото“ и се оказа, че тя се ограничава до този сайт и „кварталната кръчма“. Не знам дали харесвате текстовете в този сайт. Аз си ги харесвам и за разлика от други писачи, се старая да цитирам източниците си и ползваната литература, така че всеки сам да провери прав ли съм, не съм ли. Само че не мога да бъда човека сайт. Не мога да пиша всеки ден, не мога да държа аудиторията постоянно заинтересована. Не знам блогърите как го правят. Правят и го въобще. Затова посещенията не са много. Всъщност, и тях не следя вече.

Right Honourable Chimpanzee, Paperback – March 13, 1980 by Georgi Markov (Author), David Phillips (Author)."Достолепното шимпанзе" от Георги Марков и Дейвид Филипс, изд. 1980 г.

Пестейки времето си реших да пиша по-концентрирано, по-качествено и не толкова остро и да пробвам в някоя по-популярна медия. Сега, знаете всеки вестник има сайт и е-мейл за контакт. Всеки сайт също. Подготвих няколко антиевропейски, политически некоректни текста и ги разпратих тук там; на списанието aspecto, на Тони Николов, редактор на сайта на вестник „Култура“, на вестник „Дума“, два пъти, на Поглед Инфо. Преди години, когато министър Дянков лъжеше народа, че на запад наука се правела само в университетите, написах един опровергаващ го текст (намира се тук) и го пратих до няколко вестника. Помня, че „Дума“ и „“Стандарт“ бяха измежду тях. Всички текстове и писма бяха подписани с истинското ми име. Резултатът – нула, нищо. Никакъв отговор. От никого! Нито дума. Вярно, ръкописите ми са дълги, но да кажат, „Не можем, дълги са.“ или „Не можем. Бъркаш пълния член и запетайките.“ А то – нищо. Нито от леви нито от десни нито дори от радетели за човешки права като соросоидът Тони Николов. Явно, всяка жаба да си знае гьола. А, веднъж попаднах в радиото. Почти случайно. Двамата водещи едва не ме набиха, че изразявам мнение различно от тяхното. Та такава ни е свободата на словото.

По света (белия)

Четейки Кеворк Кеворкян научих, че Георги Марков, дисидента, тоя „с чадъра“, имал едно писмо до Димитър Бочев от февруари 1977 г. публикувано в „Аз бях той - 121 документа за и от Георги Марков", София, 1999, док. №93. Писмото засяга свободата на словото на Запад. По-специално в BBC и „Свободна Европа“, на които сътрудничи. Цитирам

Това е Георги Марков, дисидента! Писмото е доста интересно затова го прилагам в края в пълен текст. Взето е разбира се от интернет. Книгата „Аз бях той - 121 документа за и от Георги Марков“ се оказа апокрифна, няма я дори „на старо“, както и „Достолепното шимпанзе“ (от Даунинг стрийт 10) за разлика от „Задочните репортажи“, които залежават в почти всяка по-голяма книжарница. Това пак във връзка със свободата на словото. Трагично е, че днес същият Димитър Бочев списва политкоректни соросоидни текстове [1] в споменатия вече сайт на вестник „Кутура“ или „портал Култура“, както пишеше някъде.

Та аз се оказах точно в ситуацията „да крещия на глас у дома си или пред неколцина приятели“. Ама не, интернет имам. Итернет, ... в който писанията ми четат ... неколцина приятели. По-точно – един.

Мога да дам и други цитати за свобдата на словото в развитите демокрации. Например, от друг дисидент, Солженицин, който разкрива мако повече от „по-гладките“ форми [2];

А ето и по-нов цитат от 2017 година на известен швейцарски журналист [3];

Три цитата между 1977 и 2017 година от хора несимпатизиращи на „комунистически режими“ еднозначно говорят за липса на свобода на словото в развитите демокрации. Свободата на словото, както и повечето от евроатлантическите „ценности“ е фалшива ценност. Нека подчертая, тъй като все търсим вината в себе си, не става въпрос за нашата си свобода на словото, а за свободата на словото в западния модел демокрация, модела който копираме. Ако ние имаме вина, то тя е точно в това копиране.

Не знам дали журналистите у нас се страхуват. Това те трябва да кажат. Но Георги Марков подхвърля друго логично обяснение на ситуацията

и още един цитат, който е много подходящ и за днешните соросоиди, подвизаващи се като журналисти или експерти, и за днешните политици;

„Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата.“ Какво да правим ние? „Отговорът е много прост - ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били – луди.“ Така че с малка или голяма аудитория аз ще продължавам да пиша и онова, което не достига до никоя по-популярна медия, ще се появява тук в този сайт.

Кихано 21 август 2018

kultura.bg, Димитър Бочев, „„Пo неясния маршрут от днешния към утрешния ден“ 2. A.Солженицын, „Наши плюралисты“, „Вестник русского христианского движения“ т. 139, 1983 г., стр. 133 (Издава се във Франция на руски език). Преводът от руски е мой. Оригинания цитат е „Современно е западное образованное общество (а оно-то и диктует) — на самом деле мало терпимо, и даже особенно - к общей критике себя, всё оно - в жестком русле общепринятого направления; правда, для обуздания противящихся действует не дубиной, а клеветой и зажимом через финансовую власть. И - подите пробейтесь через клубок предвзятостей и перекосов в какой-нибудь сверкающей центральной американской газете.“ 3. Guy Mettan, „Creating russophobia“ Carity Press Inc. (2017) p. 18. Преводът от английски е мой. Оригиналния цитат е „At the present time journalists are paralyzed by the fear of losing their jobs. They no longer feel they have enough strength to resist the pressures of what is presumed to be politically correct and the demands of the central desk to angle their topics according to ambient prejudice and sweet invitations of prevailing pressure groups.“

„Пo неясния маршрут от днешния към утрешния ден“

Седва цялото писмо на Георги Марков до Димитър Бочев. Текста е взет от https://www.facebook.com/notes/иван-ценов/писателят-георги-марков-1/115059615354368

https://www.facebook.com/notes/иван-ценов/писателят-георги-марков-1/115059615354368

Георги Марков до Димитър Бочев

Драги Митко, Извинявай, че малко забавих отговора си на последното ти писмо, но просто нямах време да седна да ти пиша, пък и вече намразих всякакъв вид писмовна дейност, след като трябва да прекарвам вероятно две трети от времето ми, дадено от природата - върху пишеща машина. Благодаря ти много за желанието ти да бъдем заедно, което много би ме радвало, но не се обадих на Захариев, нито имам намерение да му се обаждам. Причината е, че докато не ме изгонят от Би Би Си, по-добре да стоя тук, защото смяната, както знаеш добре, ще бъде най-проста илюстрация на нашата поговорка („Пременил се Илия – пак в тия”). Второ, струва ми се, че между мене и всички тия радиоорганизации съществува точно същия вид разминаване, което съществуваше между мене и българските партийни организации. От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия” вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите - едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. повишенията, пенсиите, разните други удобства, плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре отколкото „таралежовъд“. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. Не! Никаква друга кауза, освен своята проста и ясна кауза - да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности. Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата.

Все по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи - на творци и на паразити. Има различни видове творчества, както има и различни видове паразити. Селянинът, който сее на нивата, е творец, жената, която ражда и отглежда деца, е творец точно толкова, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са творци. Този, който прави обувки, е творец, клоунът на сцената е творец, бръснарят на ъгъла е творец и т. н.. Но оттук започва най-голямата драма на хората. Творците и особено талантливите от тях никога не се съюзяват. Първият белег на един талант или на един гений е неговото несъгласие с другите. Много пъти съм казвал, талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради устройството си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията. Тъй като те нямат творческата сигурност и смелост, тъй като по даденост са страхливи и несигурни, те намират подкрепа в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над творците. Администраторите най-много ненавиждат през живота си творците и творчеството, защото всяко нещо, създадено на този свят, им казва, че те не могат да създават, че те са просто паразити. Никой не е изливал повече злоба и завист спрямо творческата част на света от тия осакатени нещастници, които са си присвоили правото да управляват другите. Те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник, който казва сладникаво усмихнат „да, сър!” И затова на тебе ти е ясно например защо всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която почука на вашата врата (или на тукашната), има огромни предимства пред такива като мене. Защото те не се интересуват какво всъщност предават за България, не се интересуват да вникнат дълбоко в нуждите на ония, които слушат оттатък, да отговорят най-пълно на техните очаквания... а просто да си изслужат времето за пенсия и след това да имат приятни старини в някое крайморско топло заливче.

Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии.

За мой и твой ужас, това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите - източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) - много по-силен.

Знам, че въпросът ти е естествено - А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ?

Най-глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост - ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били - луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата - ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че ако щеш целият му смисъл (нали красотата е смисъл), като че е заложен в лудостта на лудите. Всичко наистина голямо и красиво, което и природата и хората са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО.

Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че онова, което ти си направил, е ТЯХНО. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. И затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски и цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него).

Ето това е конфликтът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен конфликт.

И в този конфликт такива като мене нямат микрофоните, нямат вестниците, издателствата, киното. Всички те са от другата страна, където комунистически, капиталистически, националистически и господ знае какви още микрофони стоят редом и се борят, за да наложат под един или друг цвят властта на нищото.

Трагично, ние не можем без един компромис - този, който ти дава залъка. Но само при условие, че този компромис ще ти помогне да продължаваш да бъдеш това, което си.

Драги Митко,

Ето ти горе-долу картинката на нещата, така както аз я виждам. Тя не е безнадеждна. Тя е реална, което значи, че вътре, дълбоко в себе си съдържа надежда. След като ти изпонаписах всичко, което чувствах, позволи ми сега да спра, да пожелая на тебе и на Клавдия здраве и любов и предполагам, че скоро пак ще си пишем.

Най-сърдечно твой Жоро