- Дата на публикуване
Смяна на системата?
- Автор
- Име
Смяна на системата?
Съдържание1. Чист (англоамерикански) капитализъм2. Социален (скандинавски) капитализъм 3. Групов капитализъм 4. Съветски социализъм5. Демократичен социализъм
6. Заключение Таблица 1
Чист (англоамерикански) капитализъм
Социален (скандинавски) капитализъм
Около протестите в страната излезе идеята за „смяна на системата”. Това искане предизвика известно объркване сред ония, които под „система” разбират социализъм, капитализъм или демокрация и диктатура. Протестиращите според мен нямат толкова радикални искания, макар и да би било добре да имат. Нека обаче опитам да внеса малко ред в нещата, доколкото аз ги разбирам. Още повече, че сред масите цари, както аз го наричам, „добре култивирано политическо и икономическо невежество”.
Изходната точка в разсъжденията ми е следната. Развитието на обществото се извършва, като с увеличаване на производителността на труда се произвежда продукт, който не е жизнено необходим. Този продукт се използва за развитие на обществото, като например се даде на хора, които не участват пряко в изработването му, но се занимават с наука, техника изобретателство и създават нови продукти и нови още по-ефективни средства за производство. Така във всеки момент и пред всяка система стои въпросът колко от произведеното да се разпредели за употреба и колко да се задели като принаден продукт и как точно той да се употреби. Така през феодализма аристокрацията е прибирала принадения продукт на селячеството и занаятчийството, но го е използвала главно за луксозно за времето си строителство. Развитието на средствата за производство се пада на друга класа – занаятчийството, която тогава успява да задели много по-малка част от принадения продукт. След буржоазните революции аристокрацията е низвергната, а буржоазията се превръща в основен присвоител на принаден продукт, като основната й цел е получаване на принадена стойност – печалба, която отново се инвестира в търговия или разширяване на средствата за производство. Именно на това пренасочване на принадения продукт от изкуствата и луксозното строителство към развитие на средства за производство и продукти за масово потребление води до бурното технологично развитие през последните 300 години. По тази причина съм разделил съществуващите и възможни ситеми на обществен ред по това кой и как определя обема на принаденият продукт и употребата му. Наименованията на видовете капитализъм и социализъм са мои и не съответстват на някакви вече известни теории или класификации.
1. Чист (англоамерикански) капитализъм
Капитализмът се базира на частна собственост върху капиталите и средствата за производство. С частната собственост се оправдава частното присвояване на целия обществено произведен продукт. Разпределянето на произведения продукт става на пазарен принцип. Заплащането на труда също е поставено на пазарен принцип и въобще не зависи от характера и интензивността на положения труд. По същия начин цената на стоките се определя от пазара независимо от вложените в тях труд и материали. Така разпределението на обществено произведения продукт е оставено на пазарните сили. Днес вече имаме достатъчно данни, за да видим, че пазарните сили водят до разпределение както на доходите така и на богатството според функция на Гибс-Болцман, която вече представлява твърде голямо социално разслоение. Това се отнася за хората, които нямат собственост на капитали и средства за производство.
Частните собственици са в коренно различна позиция. Те присвояват целия обществен продукт и използват пазара за да го превърнат в принадена стойност, т.е. в печалба, като задържат за себе си толкова голяма част от него, колкото пазарът на стоки и труд и съответните регулации им позволят. Част от принадената стойност те употребяват за лични нужди, които по необходимост включват и луксозни стоки. Така те предопределят наличието и развитието на сравнително малък по обем на стоките пазар, който обаче разхищава голямо количество труд и ресурси. Същевременно, луксозните стоки служат и за обозначаване и разграничаване от „по-низшите” прослойки на населението. Доходите и богатството на частните собственици се формира на мултипликативен принцип и затова следва разпределение на Парето, а не на Гибс-Болцман – Фигури 12 и 14 от текста "Парична статистика II ".
Частта от принадената стойност, която остане след заделянето за лични нужди се инвестира някъде – там където има максимална възможност за извличане на още повече печалба. Именно това е единият фактор, който определя наличието на кризи в капиталистическата икономика. Частните инвеститори имат стадно поведение. Те се нахвърлят върху отрасъла, в който видят печалба, инвестират усилено и натрупват средства за производство независимо един от друг – надуват икономически балон. Пазарът се задоволява бързо и толкова бързо пада търсенето и цената на съответния продукт – балонът се спуква. Когато мащабите са умерени, на това явление му се казва „динамичност” и се изтъква като предимство. Следват фалити, разорения, преустройване или унищожаване на производствени мощности и уволнения на работници и служители, на които хората се скланят като се насърчава тяхната „мобилност”. Дълбочината на кризата, и до известна степен посоката на инвестициите, се определят и от друг фактор – отношението между парите търсещи инвестиция, т.е. парите на частните собственици, и парите достъпни за потребление, т.е. парите на всички останали. Когато то стане много голямо парите за потребление са относително малко, покупките намаляват, а това обезсмисля и инвестирането в повече производство. Това предопределя растежа на потребителското кредитиране и относително големия дял на инвестирането в недвижими имоти. Именно такъв е произхода на кризата разразила се през 2008 година.
В рамките на чистия капитализъм ситуацията на прекалено високо отношение между пари търсещи инвестиция и пари свободни за потребление е неизбежна. Паричната система, построена на принципите на кредитиране с лихва, както и натрупването на печалба, което е само частично свързано с реалното производство водят до необходимостта от перманентно кредитиране и перманентно експоненциално увеличение на паричната маса, което реално се наблюдава. При тези условия, пазарният принцип на разпределение на доходи и богатство води до непрекъснато разслояване на бедни и богати. Това означава, че богатите натрупват много пари и търсят място да инвестират, а бедните остават с относително малко пари и свиват потреблението. Редно е да уточня, че относителната бедност е това, което има значение и което ръководи поведението на хората, а не само абсолютната.
експоненциално увеличение на паричната маса, което реално се наблюдава.
2. Социален (скандинавски) капитализъм
В момента американската политикономическа система най-много се доближава до чист капитализъм в смисъл, че там държавните регулации и държавния дял от икономиката са най-ниски. В Европа регулациите и държавния дял в икономиките, са по-големи отколкото в САЩ и са най-големи в Скандинавските страни. Преразпределителната роля на държавата вероятно също нараства в същата посока, от САЩ през централноевропейските страни до Скандинавските. Намесата на държавата в икономиката под каквато и да е форма, която намалява или отнема частната печалба, нанася контрол над инвестирането, включително чрез голям държавен дял, и ограничава социалното разслоение, включително чрез преразпределение, води до стабилизиране на икономиката, по-голямо равенство и по-приемлив начин на живот. Такава държава често се нарича „социална държава” (welfare state). Тя смекчава дисбалансите на чистия капитализъм, но не ги избягва. Експоненциалният растеж на шведската крона и много по-малкия растеж на реалния БВП на швеция могат да се видят на Фигура 6 от текста "Парична статистика I "
3. Групов капитализъм
Групов капитализъм наричам система която е набрала доста популярност сред анархисти, социалисти и дори комунисти, която никъде не есъществувала, но нейни елементи съжителстват с другите две форми на капитализъм. Това е системата, която се пропагандира в книгата „The spirit level” (1) защитаваща необходимостта от по-голямо социално равенство. Точно тази система се опита да въведе Горбачов в СССР и точно тези негови реформи допринесоха за реставрацията на капитализма. Тази система се базира отново на частна собственост и се различава от чистия капитализъм единствено по това, че се предполага частните собственици да са хората реално работещи в даденото предприятие или фирма – служителска собственост. По този начин броят хора, които вземат решение колко от произведеното да се заделя за реинвестиция ще нарасне неимоверно. В икономиката ще навлязат известни демократични принципи. Предполага се също, че неравенството в доходите и богатството силно ще намалее, с което ще се ограничи социалното разслояване. Предполага се също, че служителските колективи ще са по-отговорни и към околната среда, което обаче бих подложил на съмнение, като гледам споровете между еколози и банскалии. Предполага се също, че при тази система хората ще са по-мотивирани да работят, тъй като има условия наистина да работят „за себе си”.
С това очакваните положителни ефекти обаче се изчерпват. Пазарният принцип на определяне на цената на труда и на стоките се запазва. Запазва се и основният принцип на хаотично инвестиране в преследване на максимална печалба, въпреки че мобилността както на капиталите така и на работещите вероятно ще пострадат. Тъй като няма централизиран контрол на печалбите и инвестициите периодичните кризи и периоди на растеж, както и генерирането на експоненциален растеж на паричната маса ще се запазят.
В момента в света има много не особено големи и малки фирми и кооперации, които са построени на принципа на служителската собственост. Те, както се вижда, идеално се вписват в капиталистическата среда подчинявайки се на нейните правила. Преминаването им от малцинство, каквото са сега, в мнозинство няма да промени стихийния характер на капитализма.
Друг опит за построяване на система базирана на служителска собственост беше направена от Горбачов с двата закона „За държавните предприятия” (приет на 30 юни 1987) и „За кооперациите в СССР” (26 май 1988). Първият закон не променя формата на собственост, но позволява самоуправлението на предприятията, каквото има и при груповия капитализъм. Резултатът е самопроизволно увеличаване на заплати, което СССР покрива с печатане на пари (2). С това се нарушава плановия паричен баланс и поради фиксираните цени, вместо инфлация се получава парадокса на увеличено потребление и празни магазини (дефицит). Резултатът от втория закон, този за кооперациите, е не по-малко плачевен. Правилото за собственост на служителите не се спазва и определени лица успяват за кратко да натрупат огромни неконтролируеми доходи още в рамките на СССР (2). Така груповият капитализъм ще се окаже склонен към израждане в чист капитализъм.
Следва да отбележа, че работническо-мениджърските приватизации, като тези в България, не са въвеждане на групов капитализъм. Те бяха само средство за приватизация в условия, в които хората с голям капитал бяха малко, а същевременно предприятията бяха социалистическа собственост, т.е. принадлежаха на всички и беше логично да се дадат на тези, които пряко са допринесли за тяхното функциониране. С акциите и дори боновете (за който си ги спомня) се предвиждаше да се търгува и се търгува, така че връзката на служителя и работника с предприятието му се предполагаше да се прекъсне бързо след приватизацията. Така и стана.
4. Съветски социализъм
Съветският тип социализъм се базира на държавна собственост върху средствата за производство и капиталите. При него заделянето на принаден продукт и инвестирането става по план, цените както на труда така и на стоките са фиксирани, което позволява поддържането на баланс между произведените стоки и паричната маса. Така парите винаги имат реално стоково покритие, разбира се, ако планът е смислен и се изпълнява. По този начин се избягват както хаотичността на инвестициите при капитализма, така и диспропорцията между пари за инвестиране и пари за потребление. Практически, тъй като държавата е собственик и на централната си банка (Госбанк СССР), то тя винаги има пари за инвестиции и въпросът се свежда единствено до трудов и материален ресурс. Принаденият продукт, колкото и какъвто и да е той, никога не попада в частни ръце, а се разпределя отново в полза на населението. Бюджета на СССР се формира от така наречения „чист доход” (на практика еквивалент на печалбата) на предприятията и се употребява както за капитално строителство (инвестиране) така и за наука, образование, здравеопазване и култура, т.е. в сектори, които са крайно необходими за развитието на обществото, но не носят бърза и пряка печалба. Само изброените до тук свойства на съветския социализъм показват премахване на основните черти на капитализма – частна собственост, частно присвояване на продуктите на труда, хаотично частно инвестиране за печалба, кризи и растящи диспропорции, пренебрегване на социалната сфера. Поради това, да се говори, че съветския социализъм е държавен капитализъм е просто смешно и показва чисто невежество или пропаганден опит за манипулация.
5. Демократичен социализъм
Най-общо казано това е система чиято икономическа част е полупланова или аз бих я нарекъл прогностична, в някаква степен сходна на тази на СССР, но с демократична политическа система. Такава система би запазила и дори увеличила предимствата на плановата икономика, а именно рационално определяне на инвестициите, баланс между пари и стока, липса на дълбоки кризи, липса на безработица и т.н., при което би въвела демократични принципи на определяне на хората, които да управляват, както и на основните насоки на инвестиране и развитие. В такава система партии не са необходими, но не пречи, ако ги има. Министрите биха могли да се избират пряко от народа, а кандидатурите да се издигат от временни инициативни комитети, които съществуват само за изборите. Основните насоки на икономическата политика могат да се решават на местни или национални референдуми.
Западните икономисти обикновено ги тегли към пълна детерминистичност в икономиката, към определяне на „закони”, които не ни оставят място за избор, или разбират планирането като 100% планиране, при което пак няма място за избор. И двата подхода са грешни. След като имаш принаден продукт, т.е. излишен ресурс, това означава, че ти имаш средствата да поддържаш състоянието, в което си и как ще употребиш излишъка е въпрос на избор. Колко да е излишъка също може да е въпрос на избор, ако решиш, че можеш да се свиеш до по-предишно състояние за да постигнеш по-бързо нещо, което ти се струва по-привлекателно. Така ако съветските хора бяха попитани накъде да се насочат усилията, към правене на бомби или към правене на коли, то те вероятно биха избрали второто и нямаше да се стигне до дефицит на коли. Ако пък бяха избрали бомбите, то те щяха да си живеят с този избор и никой нямаше да им е виновен.
Не може да бъде избегната обаче централизацията и централизирания контрол, който да синхронизира действията на отделните стопански единици. При капитализма това прави пазара. Например, когато намалеят доматите на пазара цената им се качва, производителите на домати виждат това и увеличават производството за да спечелят повече, даже може някой, който до тогава не е произвеждал домати също да се включи. Когато пазара се насити с домати обаче цената пада, печалбите на производителите на домати също и те свиват производството, някои уволняват хора, други може да фалират. Икономистите ще ви кажат, че така пазарът установявал равновесие. Може и да го прави, но само когато производствените мощности се свиват и разгръщат бързо. В останалите случаи се пораждат осцилации.
Цената обаче е вторичен признак за необходимите количества, който на това отгоре е подложен на спекулативни изменения. Факт е, че цената на имотите в периода 2006-2008 подлъга много инвеститори да построят маса ненужни жилища, особено в Испания. Пряк измерител на търсенето са продажбите, т.е. измененията на складовата наличност. При капитализма обаче складовата наличност не върши работа, тъй като производителите на една и съща стока са конкуренти и не споделят информация за наличностите и намеренията си. Затова трябва да разчитат на цената, като видим за всички индикатор. В непазарна социалистическа система, т.е. с фиксирани цени, цената не може да се ползва като индикатор за търсене. Затова е уместно да се ползва изменението на складовата наличност. Тъй като отделните производители работят в сътрудничество, а не в конкуренция, няма никакви пречки да споделят изменението на складовата си наличност и да съобразяват с него производството си. Не знам как това е правено в СССР, но аз мога да разработя схема (програма), която на база на измененията на складовите наличности, времето за производство и транспорт на единица продукция и географското разположение, да определя в реално време кога къде каква доставка да се направи и колко да се произведе за да няма недостиг никъде. Това не е особено сложна инженерна задача. Предполагам също, че такива системи вече има и се прилагат от фирмите. При това такава схема би била мащабируема както по отношение на територията, която покрива, така и по отношение на броя стоки които следи. Това означава, че не е необходимо да се планират предварително доставките във всяко село или да се правят 5 годишни планове. Необходими са краткосрочни прогнози, чиято дължина е съобразена с времето за производство и доставка на съответната стока. Оттук и наименованието – планово прогностична система.
Ако обаче искаме да се спазва парично стоковия баланс то тогава е необходима централизирана система, която да събира информация за продадената продукция и да определя паричната маса (т.е. сумата която следва да се раздаде като заплати) като краткосрочна (например месечна) прогноза на сумата от продаваната стока умножена по съответната й продажна цена. Такава система избягва голяма част от централното планиране. То е необходимо само за едро капитално строителство, нуждата от което трябва да се предвиди в срок по-голям от времето необходимо за построяването.
Разбира се това е една трета от задачата. Другите две части са определянето на заплатите и определянето на цените. Нито една от тях не е нерешима. На когото и да дадете два вида работа веднага ще ви каже коя е по-трудна. Началното разпределение по доходи (заплати) може да е всякакво, след време ако се окаже, че някоя професия е избягвана – заплата там се повишава, но така, че общата сума на заплатите по броя хора, които ги получават, да се запазва. Това означава, че на друго място, където има много кандидати заплатата следва да се намали. Цената на стоките и услугите се определя, като сума от частите от заплатите на хората вложили труд в тяхното създаване. Пенсиите, както и детски надбавки или други социални помощи (ако са необходими) следва да се добавят към сумата на заплатите и да се включат в цената на стоките, дали пропорционално на заплатите при трудовия стаж (както е сега) или пропорционално на цената на стоката (както ДДС) или по равно във всички стоки е въпрос на избор. За всеки месец ще се калкулира коефициент на изменение спрямо предишния месец на сумата на продадените стоки. С този коефициент ще се коригира прогнозата за сумата от парите за заплати и пенсии за следващия месец, т.е. ще се коригират пропорционално всички заплати. Иначе казано, ако този месец потреблението е нараствало с 1% спрямо предишния, то за следващия месец всички ще получат увеличение на заплатите с 1%. Ако е спаднало с 3% значи заплатите ще спаднат с 3%. Да, това създава условия за двумесечни колебания на заплатите, но няколкогодишното наблюдение на тези колебания би могло да доведе до схема за изпреварващо компенсиране (т.е. прогнозиране), което да ги сведе до минимум или въобще да ги премахне. По този начин, раздаваните от държавата пари като заплати винаги ще са точно толкова, колкото да изкупят произведените стоки. Забележете, че при такава система държавата не събира данъци. Цялата данъчна система отпада, тъй като е включена в паричния баланс. Ролята на държавата ще бъде да раздава парите като заплати и да ги събира обратно при продажбата на стоки и услуги. Разбира се, държавата е тази, която ще следи за равенство на раздадените и събраните пари, за появата на необходимост от разширяване или свиване на производствени мощности и ще осигурява законни механизми, по които хората да влияят на въвеждането на нови продукти, на нивото на образованието здравеопазването и качеството на съществуващите продукти.
Тези прости правила са достатъчни за да функционира системата и въобще не са необходими нито печалба нито дори разплащане между предприятията. Единствените критерии са изпълнение на доставките и високото качество. Който иска може да наложи и екологични и ресурсни изисквания. Разбира се, в схемата има някои усложнения. Например, такава система не предполага дългосрочни спестявания. Те най-вероятно няма да се осъществят и не са необходими, но със сигурност поне в началото ще има неосъзнати елементи, които ще „тъпчат пари под възглавницата”. Това е лошо, тъй като ако в някой момент тези пари изведнъж излязат в употреба ще предизвикат стоков дефицит, т.е. ще нарушат парично-стоковия баланс. За такива спестители може да се направи банка, чрез която срещу минимална лихва, под 1%, парите им да се изкарват „на светло” и да се имат в предвид. Но дори и това не е необходимо, тъй като дори парите под възглавницата ще излязат в паричния баланс като недостиг, така че винаги ще се знае колко са спестени. Онова което е по-важно да се направи е парите да се подменят веднъж годишно или на две или пет години. Това вече напълно ще обезсмисли спестяванията за по-дълъг от този срок.
Вторият проблем го създава жилищното строителство тъй като построяването на едно жилище все още изисква много труд от много хора за дълго време, което означава висока цена. Заплатите на строителите не са проблем, държавата ще ги даде, те ще създадат потребление, системата за производство и дистрибуция ще го задоволи (което означава че всички останали ще са поработили малко повече) въпросът е как да се „продават” тия жилища след като никой от една заплата няма да може да си ги купи. Затова е уместно да има система за жилищно кредитиране, разбира се, безлихвено. Така който купи жилище ще трябва да пести, т.е. да потребява по-малко, което значи че ще се произведе по-малко и повечето труд, който хората са положили за да изхранват строителите сега ще им се върне като по-малко труд. Разбира се, човек може и да спестява, само че рискува да не успее да си купи жилище преди момента на периодичното обезсилване на парите.
Може да се предположи обаче, че между спестяване кредитиране и жилищно строителство ще се установи баланс, който дори би направил периодичното обезсилване на парите ненужно.
Такава система, както и системата на СССР, не може и не бива да влиза в съществени икономически отношения с пазарна система. Причината е проста – пазарната система веднага внася хаотично променящи се неизвестни, които дебалансират цялата непазарна система. Що се отнася до търговия със непазарна система от същия вид, то няма никакви проблеми вносът, износът и валутната търговия да бъдат включени в схемата на паричния баланс като допълнителни променливи.
Относно политическата система нормално мислещите хора едва ли биха си помислили за тоталитаризъм. Попадналите под влияние на антикомунистическата пропаганда обаче веднага ще изтъкнат, че правото на икономическа инициатива щяло да бъде потъпкано. Смея да твърдя, че правото на икономическа инициатива не е било потъпкано дори в СССР или НРБ. Ако мислите, че например АЕЦ Козлодуй или Нефтохим Бургас са построени без икономическа инициатива се лъжете. Просто при социализма се изисква икономическата инициатива да е мотивирана от нуждите на обществото, а не от потенциалната частна икономическа печалба. Капиталистическата философия обикновено смесва двата вида мотивация в лесно опровержимата лъжа, че частната печалба води до обществена полза.
Ако се питате къде в тази планово прогностична система е демокрацията, то следва да се върнете на изходната точка – къде тук е принадения продукт и как демократично се определя неговия обем и къде да се инвестира? Как въобще се инвестира, когато паричната маса е изчислена по потреблението и въобще няма печалба. Разковничето е в обръщането на принадения продукт в свободно време. Предложената схема на производство и дистрибуция не предполага да се произвежда повече отколкото се купува. Това означава, че ако с 4 часа работа дневно произвеждаме всичко което купуваме, то ни остават още 4 часа, спрямо сега приетото работно време, които можем да решаваме (на национално ниво с референдум) какво да правим. Едно решение е да се съкрати работния ден до 4 часа. Тогава за развитие не отделяме нищо, работим само за текущото си съществуване. Друго решение е, работния ден да се съкрати на 6 часа, а работниците и служителите, които са в повече да се пренасочат в някаква друга дейност, която също ще се определи на референдум. Така работейки 6 часа дневно, вместо минималните 4 цялото общество инвестира в дейността, която е възложило на част от хората си. Това може да се прави и на национално и на местно ниво. Ако задължителният работен ден е 4 часа, ония които имат желание могат да работят още 2 на друго място, което общината, например, пак чрез гласуване, е решила, че трябва да се развива.
Общо взето този механизъм и сега се прилага, само че е скрит зад цялата патърдия с лихви, печалби и инвестиции инфлация и т.н., като работният ден е фиксиран и вместо да се съкращава се уволняват хора без да има идея къде да се пренасочат и по тази причина стоят безработни и което е още по-лошо – без доход.
Недостатък на такава система е, че ще запази, поне в началото, начина на полагане на труд. А именно – работата по 8 часа дневно 5 дни в седмицата при това труд подложен на разделение, което за много хора означава механично изпълняване на безинтересни скучни еднообразни действия, т.е. непривлекателността на труда ще се запази. Просто такова е текущото състояние на технологичното развитие. Когато се осъществи, съкращаването на работния ден, ще позволи човек да има много повече време за семейство, деца, отдих и неща, с които сам по свое желание би се занимавал. Обзалагам се, че при такива условия много хора биха се захванали с нещо, което ще се окаже обществено полезно и при това извършено с удоволствие дори и без заплащане. Повечето свободно време би позволило на хората да се преквалифицират през целия си живот и да не бъдат обвързани завинаги с професията, която са избрали на млади години. Все пак човек се развива цял живот. Това предполага трудът от бреме да се превърне в осъзната необходимост.
Излишно е да казвам, че планово прогностичната система избягва инфлацията. Паричната маса нараства само за сметка на количеството произведена продукция. Това не изключва експоненциалния растеж, но той вече е стоков, а не паричен растеж и не е неконтролируем. Ако капиталистическата система чрез печалбата и реинвестицията задължително има за резултат експоненциален растеж, то при планово-прогностичната ограничаването или дори временното спиране на растежа е въпрос на решение, което следва да бъде взето на планетарно ниво поради екологични и ресурсни съображения. Невъзможността за безкраен експоненциален растеж в затворена система, като планетата, рано или късно ще се очертае като изключително наболял проблем, който капитализма може да реши само с война. В рамките на предлаганата планово-прогностична система той може да бъде решен по мирен път и усилията да бъдат насочени в посока на намаляване на екологичния отпечатък на човечеството върху планетата включително при нарастващ брой на населението. Подобряването на образованието и сигурността на съществуването в страните с най-голяма раждаемост със сигурност ще доведе до спадането й. Този вариант според мен е за предпочитане пред войната.
СССР по времето на Горбачов трябваше да тръгне към такъв тип демократичен социализъм, а не към групов капитализъм, който дебалансира системата и позволи реставрацията на чистия капитализъм. Няма съмнение обаче, че частните собственици на капитал и средства за производство ще окажат срещу такава форма на демократичен
непазарен планово-прогностичен социализъм не по малка съпротива отколкото срещу съветския, кубинския, чилийския и венецуелския социализъм. В момента, частната собственост е основната пречка пред развитието на човечеството.
6. Заключение
Както се вижда, към настоящия момент поне теоретично има пет начина на организация на обществото – три капиталистически с пазарно-хаотична икономика и два социалистически, единият с планова икономика, а другият с планово-прогностична. Три от тях съществуват или са съществували два са хипотетични. Някои свойства на тези организационни системи, включително такива, които не съм обсъждал, са дадени в Таблица 1. Вижда се, че нито съветския социализъм може да се нарече "държавен капитализъм", нито скандинавският капитализъм може да се нарече социализъм.
Моите лични предпочитания са към демократичния социализъм. Той избягва недостатъците както на капитализма така и на съветския социализъм. Така че не е вярно, че няма или не може да се измисли алтернатива на капитализма. Единствено премахването на частната собственост върху капитали и средства за производство няма алтернатива. Необходимо е обаче да се преборим най-вече с предразсъдъците относно социализма, капитализма и частната собственост, с които непрекъснато ни зареждат, както и с комплексарската нагласа на част от „интелигенцията”, която се изживява като стояща „над масите”.
Таблица 1 (съдържание)
*Ниската ефективност на планово-командната система е пропаганден мит. Това се вижда както от (отричаните) постижения на СССР и социалистическия блок, така и от сравненията на растежа на СССР по време на „застоя” с растежа на ЕС от последните 12-13 години и сравнението на РСФСР с Русия. Успешната икономическа стратегия на догонване, както на СССР така и на Южна Корея между 60-те и 80-те години и на Китай сега представлява повече или по-малко успешно пълно или частично държавно планиране и контрол, които моментално правят икономиката по-ефективна от хаотично-пазарните икономики базирани на свободен пазар. Както обаче карането на кола не гарантира пристигането, където сте тръгнали, така и планирането не гарантира успех, има лошо планиране, добро планиране и отлично планиране. Въпросът опира до умения.
Кихано28 март 2013
- R. Wilkinson, K. Pickett, „The Spirit Level: Why Greater Equality Makes Societies Stronger”, Bloomsbury Press; (2011) 2. David M. Kotz and Fred Weir, „Russia’s Path from Gorbachev to Putin; The demise of the Soviet system and the new Russia”, Routledge (2007)-709