- Дата на публикуване
Изходна точка началото на 2013
- Автор
- Име
Изходна точка началото на 2013
Във връзка с последните политически събития в България нека направя едно резюме на икономическия идеен контекст в който се намираме. Той е доста сгрешен и мисля си струва писането и четенето тъй като икономиката е водеща пред политиката. С този текст искам да отбележа няколко принципни неща, които според мен трябва да се имат в предвид. Те не се отнасят за сега и не изискват някакви решения сега и веднага, но са принципни насоки, които не могат и не бива, според мен, да бъдат пренебрегнати, тъй като те задават условията в които ние се намираме и посоката, в която имаме възможност да се движим. Пиша така, сякаш пред нас предстоят години на изисквани от нас промени, а не само няколко месеца. Ако протестите и действията ни заглъхнат за няколко месеца или година, то всичко ще е напразно и нищо няма да постигнем.
Първото, и най-важното нещо е, че икономиката и политиката са обвързани, но икономиката е по-важна и по-определяща от политиката. В крайна сметка протестът ни възникна от проблем от икономическо естество. Затова трябва да се има в предвид, че каквито и политически искания да прокараме, тяхното действие може да бъде подкопано, неутрализирано и обезсилено от неподходящи икономически решения, независимо дали ще ги вземем ние или някой друг.
Затова нека очертая характеристиките на прилагания в България вече 23 години икономически модел. Той не е измислен в България (тук някои ще си припомнят планът Ран-Ът) и не се прилага само в България, а и в целия свят, но разбира се в различни страни има различен ефект. Аз ще нарека моделът неолиберален или крайно-десен, макар и той да не е точно такъв. Неговите основни характеристики са следните:
Свободен пазар. Това обикновено означава премахване на ограниченията пред международния стокообмен, пред международния трансфер на капитали и обмен на валути.
Изтегляне на държавата от икономиката. Това означава приватизация и максимална либерализация на вътрешния пазар.
Ограничаване на преразпределителната роля на държавата. Което означава намаляване на социалните разходи на държавата и прехвърляне в частни ръце дори на образованието, здравеопазването и пенсионната система.
За съжаление в малка България привържениците на този тип икономическа политика са повече от допустимото и влияят на обществото повече от колкото е здравословно.
Защо този модел не работи?
Този модел изхожда от грешни предпоставки. А именно, че пазарът се саморегулира и че някак си осъществява лелеяната от нас справедливост. Пазарът обаче не само не се саморегулира, а при условията на перманентно кредитиране води до постоянно нарастващо разделение между хората, т.е. разделяне на малко много богати и много сравнително бедни. За това явление има научни статии в областта еконофизика, за които вече съм писал и обяснявал. Така свободния пазар като минимум по отношение на доходите и богатството не води до постоянно във времето състояние, а до нарастващ дисбаланс между бедни и богати. Явлението се наблюдава не само между хората в една държава, а и между самите държави. В това отношение пример е и самият ЕС. Обединяването на европейските държави в единен свободен пазар доведе не до икономическо изравняване, а точно обратното – до задълбочаване на разликите между северните и южните страни.
Очевидно е, че пазарът не може да е и мерило за справедливост. Съвременната капиталистическа икономика води до там, че богатството на хората на заплата нараства линейно, докато това на „инвеститорите” нараства експоненциално. Ничии способности или обществен принос не нарастват експоненциално, още повече когато е акционер „инвестирал” в предприятие, което дори не знае къде се намира. А и справедливостта е човешко понятие и не може да бъде наложена „отгоре” чрез играта представляваща пазар. Икономическите закони са толкова природни, колкото Закона за движението по пътищата!
Така основните предпоставки на най-популярната у нас икономическа парадигма са погрешни и водят не до стабилност, а точно обратното – до нестабилност на икономическата, а оттам и на политическата системи.
Постигането на стабилност означава да се следват почти точно обратните правила. Да, много от това предстои да кажа противоречи на принципите на ЕС и на пещерния икономикс и разбира се не настоявам то да се издига като искане, но следва да бъде казано, тъй като е част от ситуацията. А именно:
Пазарът следва да бъде ограничаван, и използван разумно. Ограничаването на стоковия пазар става с мита, квоти и тарифи. Като член не ЕС обаче ние вече сме приели неговите митнически съглашения и едва ли можем да мърдаме без да влезем в конфликт с него. Ограничаването на трансфера на капитали всъщност става чрез регулиране на чуждестранните инвестиции и изнасянето на печалба. Регулирането на валутната търговия става чрез налагане на ограничения. Доколкото знам, проспериращ Китай прилага всички тези мерки.
Следващата мярка е разумна намеса на държавата в националната икономика. Обединяването на пазарите на силно-развита и слабо развита икономика, както направихме след 89-та година води до деиндустриализация и декапитализация, на които определени хора допълнително помогнаха чрез кражби и грабежи. Така ние се оказахме икономика силно зависима от чуждите инвестиции. Няма правителство след 89-та, което да не е поставяло привличането на чужди инвестиции като главна цел. Точно обаче поради правилото за свободно движение на капитали чуждите инвестиции са най-несигурното нещо на което може да се заложи. Точно стихийния характер на частните инвестиции и стадното поведение на инвеститорите е една от причините за икономическите балони. Нека припомня, че азиатската криза от 97-година беше предизвикана точно от инвеститорски балон и последвало спукване. От 6-7 икономики наричани Азиатски тигри оцеляха само Южна Корея и Сингапур. Индонезия, Малайзия, Филипините и Тайван престанаха да бъдат Азиатски тигри и десетилетия труд отиде на вятъра (1). Ако чуждите инвестиции, и дори националните частни инвестиции могат да се изтеглят от страната във всеки момент, то държавните не могат, тъй като държавата очевидно няма как да се изнесе, а политиците, които в критична ситуация биха насочили държавните капитали навън просто ще си подпишат оставката (както Луканов). Следователно, държавният сектор е способен да задържи работна сила и капитал в страната, с което има стабилизиращо действие върху икономиката. Освен това, държавните предприятия могат да работят на по-малка печалба, но и с по-голяма да работят тя отива в бюджета и може да служи за социални разходи, т.е. за намаляване на разслояващия ефект на пазара. Ето защо в едни от най-стабилните икономически страни – Скандинавските, държавния дял в икономиката е около 50%. Ние сме приватизирали около 70% от икономиката си. Още повече, държавните инвестиции в икономиката не са толкова подвластни на стадното поведение на частните и могат да бъдат подлагани на демократичен контрол.
Не бива да се заблуждаваме също и че либерализацията води до конкуренция която сваля цените и увеличава качеството. Ето имаме три мобилни оператора и напълно либерализиран пазар на мобилни услуги. В същото време обаче плащаме по-високи цени отколкото плащат в някои западни страни. Банките ни са около 30. Само една е държавна, а 80% от тях са чуждестранни. Лихвите обаче са постоянно високи даже сега, когато станахме отличник на Европа по финансова стабилност. Доволни ли сте от качеството на хранителните стоки? Къде е картела на мандраджиите или баничарите? Защо конкуренцията не работи? Така че либерализацията на пазара не е решение и не следва да се допуска и в енергетиката. Добре управляван държавен монопол е най-благоприятния вариант.
Банките ни са около 30. Само една е държавна, а 80% от тях са чуждестранни
- Друг начин държавата да ограничи разслоението по доходи са данъците и социалните разходи, т.е. вземането от богатите и даването на бедните, както се казва „преразпределението”. Парадоксално е, че партия, която претендира да е лява, въведе у нас плоския данък. Плоският данък е линейна трансформация на скалата на доходите и като такава запазва видът на разпределението по доходи непокътнато. Това означава, че плоският данък не може да спре безкрайното разделяне на хората на малко много богати и много сравнително бедни. Това може да направи прогресивния данък. Затова в повечето страни има прогресивен данък. В бастиона на капитализма – САЩ – ставката за най-богатите е достигала до 91% в периода на Втората световна война и е над 70% до 1981 година - Фигура
- Плоският данък се оправдава със справедливо отнемане на еднакъв дял, но тази справедливост е фалшива, тъй като предполага, че разпределението на доходите преди облагане с данък е справедливо, а то както видяхме няма нищо общо с понятието справедливост, а с прости математически принципи.
Следва също да се каже, че недопускането на голямо социално разслоение почти масово се осъществява чрез преразпределение от страна на държавата. Единствено в Япония то произлиза от самия пазар, по какъв начин става това е въпрос на проучване. Социалното неравенство породено от неравенството на доходите корелира както с престъпността и корупцията така и с икономическото развитие. Ако подредите страните по индекс на Джини (за дохода на домакинствата, Фигура 17 от този текст), който измерва неравенството, ще видите, че с най-голямо равенство са преобладаващо скандинавските страни, след тях са другите развити страни, като средният коефициент за закъсалите южноевропейски страни е по-висок (по-голямо неравнство) от средния за ЕС. С най-голямо неравенство се оказват най-изостаналите страни от Третия свят. България е сред тях и непосредствено до САЩ – единствената развита страна с толкова висок коефициент на Джини. Имайки в предвид всичко казано до тук за свободния пазар, както и факта, че страните от третия свят са практикували свободен пазар още от 19 век докато развитите едва от втората половина на 20-ти век, то спокойно можем да заявим, че свободния пазар, дерегулацията и свиването на социалните разходи, т.е. пакетът „непопулярни мерки” са причини както за неравенството, така и за икономическият упадък.
Корупцията, с която се борим също се влияе от неравенството. Колкото по-голямо е неравенството в жизнения стандарт толкова повече хората се стремят към богатство, толкова повече искат да бъдат от „избраните”, а не от „лузърите”. Оттук и по-голямата склонност към престъпност и корупция.
Частното здравеопазване е допустимо, но не и като заместител на общественото. Примерът за страна в която частното здравеопазване преобладава над държавното е САЩ. Резултатите са плачевни – цената огромна, а постиженията са на нивото на кубинското здравеопазване (2).
Поставянето на здравеопазването и образованието на пазарен принцип е недопустимо, тъй като допринася за образуването на социално неравенство. Платеното образование е лишаване от достъп до образование на неплатежоспособната част от населението. То вреди на нацията тъй като гените на таланта и способностите са разпределени равномерно сред населението, а не са привилегия на платежоспособните. Така маргинализирането на определени кръгове от населението снижава творческия потенциал на нацията.
Друго изключително важно нещо което следва да се разбере, че икономическата политика на догонваща икономика, каквато желаем да бъдем, следва да бъде различна от икономическата политика на развита държава. Това е доказан от икономическата история извод, който е показан в съответната литература и на който сега няма да се спирам. МВФ, СБ, ЕК и прочее държави обаче прилагат една и съща рецепта (споменатата горе) към всички държави и практически няма държава където да са постигнали успех. Прилагането на икономическа политика за развита страна върху неразвита страна има катастрофални последици.
Третия свят, България, Румъния, Украйна и дори Русия са примери за такива последици.
Следователно, задачата която стои пред нас е не само усъвършенстване на политическия модел, а смяна и на икономическия модел . Смяната на икономическия модел обаче ще бъде по-трудната задача, поради факта на липса на национален капитал и зависимостта от чужди инвестиции, чужди банки и чужда валута. Частният дълг на България обикновено се пренебрегва, но наличието му е предпоставка за рухване на икономиката, което външни и вътрешни сили биха пожелали за да се провалят (пак) "левите". Смея да твърдя обаче, че изход има и следва да се търси.
Така основното ми предложение е да се обмислят начини за преобръщане на икономическия модел от отворен и неолиберален към относително затворен и социален. За целта предлагам на обсъжданията да се канят и експерти, включително чужди, но извън кръга на мозъчните тръстове. Мозъчните тръстове бяха тия които 23 години пропагандират спомената пагубна икономическа политика и според мен носят вина за случилото се наравно с политиците и от тях трябва да се пазим както от политиците. Освен това „експертите” от мозъчните тръстове са сравнително некомпетентни.
Кихано26.02.2013
- Нейоми Клайн, "Шоковата доктрина", изд. "Изток запад" 2011 2. Темата за американското здравеопазване е засегната във документалния филм на Майкъл Мур "Сико". Сравнението с Куба съм правил лично, по част от параметрите определяни ежегодно от Световната здравна организация. За съжаление не записах нищо от тях, но всеки който иска да се убеди сам нека иде на сайта на СЗО, но предупреждавам, параметрите за сравняване са доста и изисква доста ровене. Поне така беше преди няколко години.