Глобалният либерализъм

Книгата „Рухването на глобалния либерализъм и появата на постлибералния световен ред" на Филип Пилкингтън — ирландски икономист, известен с критиката си към хиперлиберализма — излезе тази година на български език от изд. „Скорпио". Тя е интересно и увлекателно четиво, не е голяма и позволява да се прочете наведнъж. Определено е написана от хуманистични подбуди, без да се спестяват неприятни за Запада истини. В частност, книгата обръща внимание на демографския проблем в аспект, който лично ми допада, на наркоманията, на управленската немощ, джендаризма, изнасянето на производства в чужбина, военната изостаналост на Запада и т.н. Много от нещата са представени по оригинален начин, който допада на моето мислене.

Филип Пилкингтън "Рухването на глобалния либерализъм и появата на постлибералния световен ред", изд. Скорпио, София, 2026 г.

Всичко стъпва върху рамка, която Пилкингтън нарича „метафизика на либерализма" (стр. 44) и представя едва ли не като теоретична рамка, необходима за разбирането на следващите глави: либерализмът като идеология изравнява или третира като еквивалентни всякакви „субстанции", като разрушава йерархиите. „Субстанция" тук може да е всичко — от златото и среброто до морално правило осъждащо ходенето гол по улицата. Веднъж изравнени, „субстанциите" влизат в конкуренция, движена от естествения човешки егоизъм, а от тази конкуренция се ражда прогресът — главната цел на либерализма. Изравняването се превръща в универсален принцип, приложим към практически всяка човешка дейност, и книгата е изпъстрена с примери в тази посока. По тази логика дори марксизмът е „либералезъм", защото и той цели равенство.

Именно тази изходна метафизика обаче е изначално погрешна: книгата приписва на либерализма редица недъзи и ефекти, които са по-добре обясними със самата логика на капитализма.

Къде тук е проблемът. Проблемът е, че правилата на либерализма сами по себе си създават икономическо неравенство, от което следва икономическа властова йерархия, конкурираща се с традиционната политическа йерархия. Същият проблем авторът забелязва в явлението „хареми и шпионки“ (стр. 139), където отбелязва, че равните условия в сайтове за запознанства водят до огромно неравенство – малко мъже си осигуряват сношения с много жени, докато мнозинството остава без реални контакти и се отдава на порнография. Това според него е връщане към форма на нецивилизованост. Същата логика обаче се отнася и за породеното от либерализма икономическо неравенство, но книгата не споменава нищо за него, когато то, както и икономическата властова йерархия би трябвало да присъстват като поне една глава

Така възниква сериозен проблем за метафизичния модел на Пилкингтън: ако либерализмът действително е принципно насочен срещу йерархиите, той трябва да засегне и икономическата йерархия, възникваща от самата свободна конкуренция. В противен случай моделът се оказва селективен – разрушаването на едни йерархии се обяснява като либерализация, докато възникването на други остава извън анализа. Това прави моделът невалиден. Точно тази грешка води до изравняване на либерализма и марксизма. Практически ако последователно приложим дефиницията на Пилкингтън, марксизмът изглежда по-либерален от самия либерализъм, защото се стреми да премахне и икономическата властова йерархия, а либерализмът би се оказал нелиберален тъй като допуска икономическата йерархия, която е в конкуренция с всички йерархии и особено с политическата, с която се конкурира за власт. Пропускането на последния факт позволява на Пилкингтън да изравни либерализма и марксизма. Но това е грешка. Ако либерализмът е против всяка йерархия, би трябвало да е и против икономическата властова йерархия.

На практика книгата опитва да обясни редица проблеми, свързани със съвременния капитализъм, преди всичко чрез либерализма и особено чрез неговата хиперлиберална форма. Това поражда други проблеми, най-очевиден от които е опита за обяснение на демографската криза. Пилкингтън смята Китай и Русия за нелиберални страни. На Китай отделя особено внимание, твърдейки че той отхвърля либерализма и се води от конфуцианството, като прагматично съчетава елементи от едното и другото. Но ако либерализмът е съществената причина за демографския срив, защо Китай, който Пилкингтън представя като нелиберална държава, също преживява тежка демографска криза? Същото се отнася за Русия. Тези факти не се коментират в книгата.

Пилкингтън смята, че възходът на Китай е голям шок за либералите на Запад, понеже е извършен по нелиберален път. Но ако се върнем към икономическата история ще видим, че от 300 години насам почти всички страни достигнали икономическо развитие са го направили по нелиберален път – с държавна намеса в икономиката и протекционизъм. За това има обилна литература, като се започне от Александър Хамилтън, през Фридрих Лист, до съвременните Пол Байрох, Хаджун Джанг и Ерик Райнерт. Шокът не е от нелибералния път на икономическо развитие, шокът е от това, че Китай предизвиква западното превъзходство.

Книгата не отговаря на основен въпрос, защо либерализмът, след като е толкова „дисфункционален“ е толкова разпространен на Запад, а разпадът му се извършва с такава съпротива? Нима хората са толкова прости? Как една напълно дисфункционална идеология може да стане доминираща? Отговорът отново се крие в основния пропуск на книгата – либерализма поддържа една основна йерархия и нейната власт, а именно – икономическата. Либерализма е идеологическото оръжие на икономическата власт. С него се разчиства пътя за концентрация на капитали, т.е. за лично обогатяване на малцинството, а оттам и на наддържавната власт, която тя поражда. Налагането на либерализма в незападни страни от страна на Запада е средството за тяхното ограбване в полза на богатото световно малцинство. А съвременният шокиращ проблем е, че две големи страни – Русия и Китай вече не могат да бъдат подчинени, нито идеологически, нито военно, нито икономически

В съвременния свят икономическото неравенство и властта, която поражда, е централно явление. Пропускайки го книгата на Пилкингтън играе ролята на либерализма, когото всъщност критикува. Негативите, които книгата описва са резултат именно от властта на големите икономически играчи. Например, те са онези, които са способни да аусорсват производства в страни с по-ниски разходи за труд. Те са които могат да лобират за зелени технологии, за санкции срещу Русия или Иран. Те са военно-промишления комплекс, който предпочита да произведе малко на брой скъпи високотехнологични оръжия с висока печалба, вместо много евтини оръжия с ниска печалба. Бизнесът се старае да отнеме от държавата (конкурентната властова йерархия) все повече и повече дейности, за да изцежда печалба от тях. Разходите на държавата трябва да бъдат свити, защото се покриват от средства, които иначе биха попаднали в джобовете на бизнеса.

Така неявният извод от книгата е – нека се отървем от идеологията, но запазим всичко както си е. Това „всичко“ разбира се не включва западната хегемония, но включва всички негативни ефекти на капитализма, срещу които книгата се обявява. Фактът, че сходни демографски тенденции се появяват и в Русия и Китай, показва поне, че проблемът не може да бъде обяснен само чрез либерализма. Естествено е да се очква, че съдбата на тези „нелиберални“ страни няма да е по-различна от тази на либералние Западни страни.

Проблемът е много по-дълбок от либералната идеология и има не само идеологически, икономически и политически, а и чисто морален аспект. Стремежът към неограничено лично обогатяване традиционно е бил морално проблемен в множество религиозни и философски традиции. Християнството е показателно в това отношение – богатството не е осъдително само по себе си, но стремежът към богатство, поставянето на богатството като цел, е осъдително защото води до множество грехове и духовна погибел. Модерната западна капиталистическа култура постепенно превърна стремежа към богатство и натрупването на капитал от средство в самостоятелна жизнена цел. Такова неморално, обществено вредно и осъдително поведение се нуждае от оправдание, от рационализация. Съчиняването на това оправдание тръгва още от Реформацията и процъфтява през Просвещението, които Пилкингтън правилно отбелязва като важни периоди в оформянето на либерализма. Пристрастяването към „прогреса“ идва като главно оправдание за натрупването – нашето лично обогатяване води до „прогрес“. Така егоизмът получава оправдание с общата полза, т.е. либерализма опитва да примири две непримирими неща: осъдителния стремеж към лично обогатяване и християнското виждане, че богатството трябва да облекчава мизерията, а не да се натрупва самоцелно.

Въпреки "прогреса", крайният резултат е негативен – демографски срив или иначе казано напредналата и ефективна икономическа система на капитализма не осигурява възпроизводство на трудовата сила, т.е. тя не изпълнява основната си функция – да осигури съществуването на обществото. Тук имаме системен проблем, който теорията трябва да обясни, докато книгата на Пилкингтън се съсредоточава само върху идеологическата повърхност. Книгата ще се хареса на читатели, които предпочитат комфорта на убеждението, че има „друг“, „добър“, „нелиберален“ капитализъм, то ли китайски, то ли руски, то ли скандинавски. Не, няма!