- Дата на публикуване
Укриваната експлоатация
- Автор
- Име
Укриваната експлоатация
Напоследък ми попадна една малко смехотворна книга. Най-много ще се смеем, когато стигна до дефиницията й за свобода. Сега ще се занимая с един друг спор – този за наличието на експлоатация в капиталистическото общество. Всеизвестно е, че въпросът за експлоатацията в капиталистическото общество е развиван от Маркс, който посредством трудовата теория за стойността на стоките доказва наличието на експлоатация. Трудовата теория разбира се е атакувана от днешните и вчерашните икономисти, като разбира се най-активна е „Австрийската школа“. Те смятат, че са разобличили Маркс. Аз лично не съм чел Маркс и не знам дали са го разобличили, но наличието на експлоатация в капиталистическото общество се доказва по несложен начин без да се въвлича понятието стойност.
Какво всъщност е експлоатация
Най-общата дефиниция за експлоатация е вземане от някого на нещо, което е заслужил и даването му на друг, който не го е заслужил. В своята теория Маркс се опитва да докаже точно това, че се взема заслуженото (изработеното) от работника и се дава на (присвоява от) капиталиста. Така най-общо въпросът за наличието на експлоатация се свежда до справедливостта на разпределянето на общо произведените блага. Не знам дали според всички икономисти, но като минимум според крайно десните, към които причислявам неолибералте, либертарианците и разбира се „Австрийската школа“, справедливото разпределение се осъществява от пазара. Това допускане се прави аксиоматично и не се подлага на съмнение. Около него се въртят и дефинициите на стойност.
Разделението на труда и частната собственост на средствата за производство обаче превръщат пазара в нечестна игра. Те поставят собственика на средства за производство ( за краткост по-нататък наричан частник) и работника или служителя, който е на заплата (по-нататък наричан наемник) в различни позиции спрямо пазара, а различните позиции веднага водят до привилегированост и непривилегированост (иначе не биха били различни). Частника наема труд и продава стоки, а наемника продава труд, а купува стоки. Това е необоримо принципно положение, което е достатъчно доказателство за наличието на експлоатация.
Непрекъснатото съществуване на безработица, което е факт в капиталистическата система, е един от признаците за привилегировано положение на частника спрямо наемника. Но има и други. Поради разделението на труда наемника не изработва готов за употреба продукт, а поради частната собственост на средствата за производство готовите колективно произведени продукти са собственост на частника. Затова неговото, на наемника, съществуване попада в пряка зависимост от частника. Дори физическото съществуване на наемника е застрашено, тъй като и при производството на храни има разделение на труда и присвояване на произведеното от частника. Именно тази зависимост на наемниците от частниците изразява често споменавания израз "ще отблъсне инвеститорите".
Обратната зависимост на частника от наемния труд е многократно по-слаба, тъй като чрез фалит частника рискува единствено да се превърне в наемник, което не би трябвало за него да е толкова проблематично, тъй като вярва, че наемниците не са експлоатирани и получават заслуженото.
Правилното определяне на цените "от пазара" също е много спорно. Икономическите балони определено не са признак, че пазара е годен да определя цените. Виждането на „Австрийската школа“, че икономическите балони били резултат от експанзионистична парична политика „на държавата“ просто не отговаря на истината. Първият регистриран икономически балон в света е "манията за лалета" в Холандия от 1637 година, първият глобален икономически балон е "балонът на Южните морета" от 1720 година. По тия времена не само централните банки не са на мода (Банк ъф Ингланд е основана 1694), ами и необезпечените (fiat) пари практически не съществуват. Използват се златни и сребърни пари. И пак има икономически балони.
Второ, тъй като частниците притежават всички, или почти всички стоки (и услуги) от почти всеки вид, то тяхното, на частниците, стадно поведение може да се окаже решаващо за продажната цена на стоките, а не балансът между търсене и предлагане. С други думи, частниците продаващи съпоставими стоки гледат един от друг и когато един покачи цената другите го следват. Получава се непреднамерен пазарен монопол. На хората не им остава нищо друго, освен да купуват, особено ако става дума за храна, вода и подслон. Стадното поведение е добър механизъм за обяснение на раздуването на икономически балони. Фактът, че балонът рано или късно щял да се спука е малка утеха, щото той вече е нанесъл вредата си. Очевидно, балансирането на търсене и предлагане или е прекалено бавно или изначално не работи. Така се оказва, че зависимостта чрез пазара на частниците (като група) от наемниците вероятно е доста по-слаба от очакваното, което още веднъж поставя частниците в привилегировано положение, т.е. пазарът е нечестна игра.
Тези аргументи мисля вече са повече от достатъчни за да признаем пазара за нечестна игра водеща до несправедливо разпределение на колективно произведените блага. Оттук, тъй като произведеното е крайна сума, привилегированите играчи - частниците - получават незаслужено блага за сметка на наемниците и следователно се явяват експлоататори, а наемниците са експлоатирани. Разбира се, не всички наемници са еднакво експлоатирани и не всички частници са еднакви експлоататори. Даже има наемници, които се явяват експлоататори, т.е. получават повече от заслуженото, както вероятно има и частници, които получават по-малко от заслуженото, т.е. биват експлоатирани. Ако направим паралел с робовладелското общество, частниците са робовладелците, експлоатираните наемници са робите, а наемниците експлоататори – надзирателите. Ако на някой това му прилича на платоновата държава – така е, прилича, само дето е обратното на идеална.
Резултатите съответстват на заниманието
Резултатът от нечестната игра на пазар може да се види в данните за световното неравенство. Както рапортува Оксфам миналия месец 85 души притежават толкова богатство, колкото 3.5 милиарда души [1], т.е. колкото половината население на планетата. Веднага се пита, какви са били тия заслуги на тия 85 души? С какво точно са допринесли толкова много за развитието на човечеството, в каква насока, защо точно в нея и т.н.? Изглежда най-много са допринесли за собственото си обогатяване и овластяване. Очевидно тук не става дума за никакви възнаграждения според заслуги. Става дума за нечестна игра и няма нищо чудно в това, че хората не я приемат, негодуват и опитват да я разобличат. Нещо повече, споменатата икономическа зависимост на наемниците от частниците превръща демокрацията в плутокрация. Както се вижда, нечестната игра съсредоточава огромен финансов ресурс в ръцете на малък брой хора. Манипулирайки този финансов ресурс те корумпират цялото общество. Именно от него се плаща на наемниците експлоататори за да изменят на класата, на която принадлежат, и да поддържат установения несправедлив ред. Именно от този финансов ресурс се заделя за медиите, с които се прокарват главно интересите на собствениците на медиите, т.е. на самите частници. Медийния монопол на частните средства за разпространение на информация е още един рушащ демокрацията фактор.
„Държавата е виновна“
„Държавата е виновна“, питайте „Австрийската школа“! Елементарността и наивността на това схващане разбира се са безспорни, но се налага да бъде коментирано поради широката му разпространеност. „Австрийската школа“ е школа, която е удивително скарана с фактологията (и с математиката). Всъщност, отнася се високомерно спрямо фактите и не се свени да ги преиначава и фалшифицира. А историческите факти са, че ония страни, които от 18-век насам прилагат свободен пазар в средата на 20-ти са бедния Трети свят, а ония които прилагат върл протекционизъм една спрямо друга (с изкл. на Великобритания и още 4 малки европейски страни) се оказват богати и развити. На тази тема съм писал вече няколко пъти [2, 3]. Този факт е обясним чрез теориите на „Австрийската школа“ по опровергаващ ги начин. „Австрийската школа“ дели частниците на „добри и честни“, които не ползват държавата за печелене на предимство пред конкуренцията, и на „лоши и нечестни“, които ползват държавата за такива цели [4]. Оказва се, че капиталистите в Западните страни са ползвали държавите си за да се предпазват от конкуренцията на съседите си. Освен че попадат в графата „лоши капиталисти“ (съответно, капиталистите от Третия свят са добри!) теорията твърди, че такива капиталисти не могат да получат предимство, а корумпират и разрушават цялата система. Факт е обаче, че Западните страни, респективно западните „лоши частници“ (чийто наследници са споменатите 85 души) получават предимство използвайки държавата. Същото направиха „лошите частници“ от Южна Корея през втората половина на 20-ти век. Същото правят в момента и „лошите“ китайски частници. Излиза , че „лошите частници“ могат да печелят използвайки държавата без да разрушават системата ?. В условията на конкуренция ползването на държавата явно е решаващо, поради което „добри и честни“ (по дефиницията на „Австрийската школа“) частници няма и няма и да има. Както се казва – не могат „да изплуват“. Това обезсмисля и цялата теория за „идеалния“ капитализъм, тя е неприложима. Не съответства на реалността. Да, човек може да обобщи системата и да каже, че тези „лоши“ капиталисти са опорочили световната капиталистическа система и затова сега има такова голямо социално неравенство. Но какво променя това, след като само порочната система е възможна. Нима очаквате алтруизъм от „лошите частници“? Та „Австрийската школа“ осъжда алтруизма!
Това не е всичко. От Рейгън и Тачър насам световната икономика става все по-либерална, но кой знае защо не става по-стабилна, а неравенството, а с него и експлоатацията, вместо да намалява – расте. Е може и да стои и даже намалява леко, ако включим Китай, но Китай въобще е „социалистическа“ държава, която усилено се меси в икономиката (подобно и за Индия). Бившите социалистически страни благодарение на шоковите терапии са едни от най-либералните. В повечето случаи резултатът е плачевен спрямо теоретичните очаквания. И най-накрая имаме почти чистия чилийски експеримент от времето на Пиночет. Експеримент проведен под наблюдението и ръководството на двама нобелисти – Фридмън и Хайек, последният от „Австрийската школа“. Резултатът – провал. С изтеглянето на държавата от икономиката настъпва срив, безработицата скача неимоверно (от 3% при Алиенде до 20% при Пиночет и до 30% през 82-ра година), инфлацията се удвоява, а през 80-те удря хиперинфлация. 45% от чилийското население попада под прага на бедността. Дори сега, Чили е една от страните с най-голямо социално разделение (8-мо място в света), а икономическият ? профил е на неразвита страна. (Разбира се, Милтън Фридмън съчинява лъжата за „Чилийското икономическо чудо“ [5]. Както казах, неолибералите и “Aвстрийската школа” не уважават фактите.) Така се оформя емпиричното заключение, че колкото по-малка е намесата на държавата, толкова по-голямо неравенство се получава, т.е. толкова по-несправедливо е разпределението на благата и съответно експлоатацията (на работещите) е по-голяма. И това е естествено – преразпределението на държавата коригира резултатa от нечестната игра наричана пазар. Разбира се, ако преразпределението тече в правилна посока – от богатите към бедните.
Да седнеш на гореща печка
Няма спасение от догмата – ако нещо не е станало, то e заради намесата на държавата. Никъде няма „чист капитализъм”, навсякъде държавата се меси, и едва ли не има „социализъм“. Забележете наглата йезуитщина – всеки капитализъм, който се е провалил е заради нещо „социалистическо“, а непроваления „чист капитализъм“ никъде го няма и следователно не може да се провали. Остава обаче въпросът, защо винаги когато се доближаваме до този „чист капитализъм“, както в Чили, в повечето от бившите социалистически страни или в Третия свят, толкова по-зле става и толкова по-голямо социално разслоение се получава, и обратно, колкото по-далеч сме от този „чист Австрийски капитализъм“ толкова по-добре се получава, както в Западна Европа, Япония и особено Скандинавските страни. Тенденцията е ясна и очевидна, както когато доближаваш гореща печка става по-топло, а когато се отдалечаваш по-студено, така и когато приближаваш „чистия капитализъм“ става по-зле, а като се отдалечаваш – по-добре. Но Австрийската школа иска да ни убеди, че ще ни стане най-добре ако някак си изведнъж седнем на горещата печка. Сами окачествете как се нарича това.
Накрая, ако идеален капитализъм няма в реалността, то той може да се моделира компютърно. Това е направено по „метода на агентите“, който е широко използван в икономиката. Резултатът е, че независимо как си разменят стоки, при това забележете равностойни! агенти, а не привилегировани и непривилегировани, разпределението по доход и богатство е от типа Гибс-Болцман [6]. Интересното тук е, че разпределението на американските домакинства по доход (взет от данъчните декларации) с изключителна за икономиката точност следва разпределението на Гибс-Болцман, което потвърждава реалистичността на модела. Лошото е, че разпределението на Гибс-Болцман всъщност е експоненциално и вече представлява достатъчно голямо социално разделение. Е, данните за доходите на американските семейства се различават малко от Гибс-Болцмановото разпределение – имат „Парето опашка“ при високите доходи, която се дължи на факта, че реално агентите не са равнопоставени – частниците са привилегировани. Моделът обяснява и защо нараства неравенството, когато се приближаваме към „идеалния Австрийски капитализъм“. Ако към модела с агентите се добави постоянно кредитиране, то постоянно (стационарно) разпределение не се установява, а неравенството расте до безкрайност. А реалният капитализъм съществува именно чрез постоянно кредитиране и увеличение на паричната маса [7]. Тук „Австрийската школа“ ще каже – а, ето затова ние искаме 100% златен стандарт. Само дето капиталистическата система не може да съществува при фиксирана обща парична маса и дори по собствените им модели се стига до дефлация и намаляване ръста на печалбите, на което те отговарят – не, това не е дефлация и не е намаляване на печалбите. Умно! Но дори и да са прави, стационарното Гибс-Болцманово разпределение вече представлява неприемливо социално разделение и висока степен на експлоатация на работещите. Е, безработните не са експлоатирани – те са просто отхвърлени от обществото. В утопичният „идеален капитализъм“, може и да ги няма, ама докато приближаваме към него милиони ще измрат от глад. Затова е държавата, да спира безумието на пазара и да намалява вредите от него. Най-лош резултат се получава там, където държавата се съюзи с „пазара“, т.е. където тя защитава интереса на малцинството на частниците срещу интереса на останалите свои граждани.
Заключение
Както се вижда, не са необходими нито Маркс, нито някаква теория на стойността за да се докаже, че в капиталистическото общество има експлоатация и че тя нараства с оттеглянето на държавата от икономиката според препоръките на крайно десните икономисти. Независимо дали Маркс греши или Менгер греши или и двамата грешат, хората напълно обосновано негодуват, напълно обосновано искат промяна и напълно обосновано се борят за нея. Човекът е единствената отправна точка в търсенето на мярка за справедливост. Такава не може да му бъде наложена отвън, нито от пазара, нито от друга подобна игра, нито от „Австрийска школа“ или Марсианска школа. Идеална справедливост едва ли е постижима, но това не е причина да търпим очевидна и доста голяма несправедливост. Единственият въпрос е хората да бъдат питани и слушани, а не лъгани и манипулирани.
Кихано 04 февруари 2014
- Oxfam International, Working for the Few, Political capture and economic inequality 2. „Малко икономическа история“ 3. „Лошите самаряни“ 4. George Raisman “Capitalism, A Treatise on Economics” Jameson Books, Ottawa, Illinois (1990) стр.34 5. “Чилийското икономическо чудо” 6. Парична статистика и изводи от нея - Част II, Разпределение на парите, богатството и доходите 7. Парична статистика и изводи от нея - Част I, Растеж на парите и БВП
Working for the Few, Political capture and economic inequality