Те и ние

Нашият, източно-православен, и западният мироглед се разделят и поемат почти противоположни пътища не по късно от VII-XI век. С течение на времето западният мироглед претърпява известно развитие, става доминиращ и повлиява мирогледа на всички други народи и цивилизации, в това число и православната.

Най-опасното влияние се прокарва под формата на хуманитарни науки. Приемайки западните хуманитарни науки за чиста монета незападните народи грешат, тъй като тези „науки“ са оцветени от западния мироглед и не представляват научна истина. Това се отнася дори до тълкуванието на дарвиновата теория за естествения отбор. Западният мироглед води до капитализма, а източния – до социализма. Само че Изтока вече е повлиян от мирогледа на Запада – приема западната цел за своя и по този начин създава несъответствие между своята цел и своята същност. Затова социализма рухна. Но по времето на социализма влиянието на западния мироглед се засили без някой да го забележи. Бяхме заети да „догонваме“. Не догонихме, но вместо да се откажем от чуждата цел се отказахме от нашия мироглед. Но в основата на мирогледа стои етиката, морала, а от тях така лесно не можеш да се откажеш. Оттук и цялото нещастие, което се стовари върху нас след разпада на социализма. С отказа от социализма ние се отказахме от нашия православен морал в полза на протестантския. Но ние не сме възпитани и не се възпитаваме в протестантски морал, поради което се оказахме без морал. „Освободихме се“ не от „тоталитаризма“, а от етичните си задължения, което облагодетелства най-аморалните типове. Това е фундаментална грешка, най-голямата грешка, която ние, православните, сме направили. Да я поправим вероятно е възможно, но преди да действаме трябва да разбираме. За какво става дума?

Намирайки се в „модерно“ атеистично общество, смятам за необходимо едно уточнение относно религиите. „Научни“ определения за религия няма да засягам, но смея да твърдя, че основата на обществото и сега и в миналото е бил моралът, а не религията. Религията е следствие, изражение на морала и нравствеността на изминалите векове. Религиозните войни са се водели не за това на кой Бог да се кланят хората, а за това как да живеят (което е изразено в религията). Но ето, религията си отиде, но моралът остана. Бившият финансов министър Симеон Дянков публикувал „научна“ статия за това как вероизповеданието се свързва с икономическия успех и удовлетворението на хората. Статистически значими различия се изявяват и той изпада в недоумение. “Важен въпрос е как тези различия в нагласите се запазват през цялото време, особено като се имат предвид строгите антирелигиозни политики, възприети от комунистическите елити.“(1) Откъде се изявява православието? Отговорът вече го споменах. Мнозинството хора се считаме за атеисти, но попадайки в определена жизнена ситуация, се държим и разсъждаваме като католици, протестанти или православни (мюсюлмани, будисти, хиндуисти и т.н.) тъй като се явяваме носители на различни морал и нравственост, които по-рано са били обединени под съответната религиозна деноминация. Католиците и протестантите не променят моралната основа на своето общество, а ние меним своята и то от по-добра към по-лоша. Оттук произтича и огромния психически стрес, който изпитваме, и противоречивостта и неефективността на нашите действия. Допълнително нещастно обстоятелство е фактът, че когато религията губи влиянието си, ние вече сме под голямо влияние на западния мироглед. Затова мирогледът, който беше започнал да се оформя у нас бе несъвършен и не успя да изиграе обединяваща роля.

Може да ме обвинят в защита на теорията/идеологията на Третия Рим, но нещата наистина стигат до религия, до Византия и отделянето на Римската църква от Православната. Измененията в религиозната догматика (2), които въвежда Римската църква са индикатори за пътя, по който поема западното общество. Най-важното нововъведение на Римската църква, което довежда до схизмата, е изкривяването на смисъла на Светата Троица. В VII век в Испания се появява изменение на важен религиозен текст, което твърди, че Светият Дух произхожда от Отца и от Сина. До тогава се е признавало, че Бог Син, т.е. Христос и Светият Дух произлизат от Отца, макар и по различен начин. На символно ниво Бог Син олицетворява материята, тъй като се явява на хората в човешка материална форма. Светият Дух е символ на духовната, нематериална част от живота, без чийто благословение или вселение няма живот нито у Христа, нито у човека. Бог Отец е символ на съществуването – факт сам за себе си и до ден днешен неразбираем за човешката логика. Светата троица е неделима и олицетворява факта на съществуването на материята и духа, които са равни. Римската църква унищожава това равенство, като поставя Светия Дух по-ниско от Христа. Двойният произход на Светия дух от своя страна е лишен от логика и разрушава симетрията на Светата Троица. По този начин Западът поставя Духа по-ниско от материята. Духът е подчинен на материята – битието определя съзнанието. Цялата следваща история на Запада е история на възхода на материализма и подчинението на човешкия дух на материята. Трансхуманизмът е завършващата фаза на това развитие, при която човекът го няма – в негова замяна идват „по-съвършените“ изкуствен интелект и изкуствено тяло. В православната църква такива нововъведения не са се случвали и такова развитие на изток не е възниквало.

Нека продължим със следващото нововъведение на Римската църква. До великата схизма християнската църква е била съборна – състояла се е от множество самостоятелни (автокефални) църкви. Архиепископите на тези църкви се събирали на Вселенски събори за да обсъждат религиозните въпроси. Всички архиепископи са били равни. Организацията на православната църква е такава и до ден днешен. В Римската църква провъзгласяват Папата като върховен тълкувател на религиозните въпроси. Това е изпадане в жажда за власт. Историята напълно потвърждава такова заключение. Запада колонизира почти целия свят, а самата Римска църква се меси в делата на светската власт в продължение на векове, като накрая се сдобива със собствена държава. Нищо такова не се случва с православната църква и с православните народи.

Едно от най-важните изменения на християнството внесени от Римската църква се отнасят до непорочното зачатие на Дева Мария. Тъй като човекът е грешен по рождение, то Дева Мария също е грешна и не може да бъде светица. Поради това „католиците“ приемат, че тя е зачената по непорочен начин. Православието не приема непорочното зачатие. В православието човек не се ражда грешен. Греха не е негова същност, а отклонение от нея. У Дева Мария такова отклонение няма и тя може да бъде светица. Тази разлика в разбирането за същността на човека е определяща за различния начин на живот и различния морал на Запада и православния Изток. В западния мироглед човекът е лош, в източноправославния мироглед човекът е добър. Мисля че на интелигентния човек вече му е ясно защо точно в Русия, макар и за кратко време, обръщението „господин“ бе заменено с „другар“.

Още една забележка, навсякъде пиша „Римска църква“ като не прилагам определянията „християнска“ или „католическа“. Думата „католически“ означава всеобхватен и самодостатъчен. Двете последни определения се отнасят до християнската църква, тъй като тя обхваща целия свят (вселената) и не се нуждае от нещо извън нея за да обясни всичко. Имайки предвид историята на Великата схизма, измененията въведени от Римската църква и последвалото ѝ поведение, то можем уверено да твърдим, че Православната църква има много повече основания да се нарича католическа. Въпреки това, доколкото съм осведомен, православната църква публично такива претенции никога не е изразявала. За сметка на това, Римската църква сама се е нарекла „католическа“, с което претендира за власт над Православната. А в същност, Римската църква не би следвало да се нарича и християнска. Западните народи не са християни от повече от 10 века!

Още по-зле е ситуацията с протестантите (3). Те оспорили изключителното право на Папата да тълкува свещените писания и да отсъжда по религиозни въпроси. Все пак, Папата е човек и щом той може, значи всеки може. Църквата въобще е ненужна. С това се поставя началото на всякакви тълкования на свещените книги, преди всичко на Библията, от които се нарояват множество протестантски сечения и секти (добре познатият ни Дъновизъм също е протестантска секта). По мнението на Макс Вебер, отношение към развитието на капитализма имат калвинизма, пуританството, пиетизма, методизма и произлезлите от тях течения. Протестантите засилват вярата в лошата същност на човека и му отказват божието спасение. Спасени (т.е. които ще отидат в Рая) ще бъдат само единици, които Бог сам ще избере по неизвестни критерии. Човек с никакви дела не може да промени Божия избор. Но има признаци за избраност – богатството! Професията била дадена на човек от Бога. Да упражняваш професията си било най-богоугодно дело. Ако усърдно практикуваш професията си и пестиш – ще станеш заможен. Затова богатството е признак за божията избраност за спасение. Печалбата е добра, тя е от Бога. Да се откажеш от печалба е обида към Него. Бога и Мамона (4) вече не са в противоречие – те са едно и също. Нека си припомним откъде са тръгнали западните народи, за да стигнат до такова заключение. В православното християнство богатството е двоен грях. Първо, защото за утрешния ден се уповаваш не на бога, а на натрупаното днес. Следователно не вярваш в бога, което е грях. Второ, трупайки богатство, лишаваш някой друг от средства за живот днес, което също е грях.

Разбира се, на протестантите им е било ясно, че изпадат в грях. Затова си измислили оправдание – аскетизма. Богатството си нямало да ползват за собствено удоволствие и безделие, а за общественото благо. Това разбира се е лицемерие. Затова с течение на времето аскетизма се обръща в своята противоположност – консуматорството. Феноменално, нали?

Рационализма е втория стълб на протестантството след правото да тълкуват светите писания както им изнася. Рационализмът е нужен навсякъде. В професията помага за техническото развитие и науката, а в ежедневието позволява да се държим лошо (бизнес, нищо лично). Още в XVI век протестантът е бил отчужден от обществото и е изпитвал необходимост да крие своите чувства, а рационализмът става оправдание. Всичко, което не е рационално, е част от животинската същност на човека. Чувствата трябва да се потискат (калвинизъм) или овладяват (методизъм). Тук „студенината“ на западноевропейците започва да става разбираема.

Някои течения в протестантството проповядвали да не се вярва на никого, включително на членовете на собственото семейство. Надменността и снизхождението към непротестантите също била забележима черта на протестанта. Ако се съберат всички характеристики на протестанта, така както е описан от Макс Вебер, и се анализират от гледна точка на съвременната психология, то най-вероятно ще се очертае патологичен случай. За съжаление, протестанството, или по-точно протестантския „морал“, става доминиращо в Западна Европа макар и не лесно – чрез един век религиозни войни. В края на краищата побеждава материализма.

Въобще не следва да се мисли, че религията е довела до капитализма. Точно обратното, капитализма унищожава религията. Появата на протестантите е обусловено от развитието на средствата за производство. При феодализма обществото е било разделено на селячество и аристокрация. Религията, т.е. моралът, утвърждавала това разделение – богатството е от Бога. Бедния да стане богат е рядкост. Но ето, с помощта на технологиите и наемния труд се появява възможност за забогатяване на голям брой занаятчии. Това вече е поява на нова обществена класа. В интерес на истината, съпротивлението идва отново от занаятчиите, тъй като те са тези, които губят средствата си за препитание поради конкуренцията на онези, които натрупват капитал и разширяват производството.

В заключение на тази част нека да обсъдим въпроса за прогреса. Ще го направим с помощта на Разколников. Преди за заколи бабичката, Разколников се самоубеждава, че е правилно да го направи, макар и да му е ясно, че има морална забрана за такова действие. Затова и има нужда от самоубеждаване. А е искал да я убие заради парите ѝ, пари, които ще му донесат някакво предимство пред хората в неговото положение. По принцип, престъпването на моралните норми и законите се извършва за да се получи някаква изгода, дори и психологическа. Западната цивилизация от X век насам се намира в Първа фаза на Разколников – самоубеждават се, че някои морални норми могат да бъдат престъпени за да се получи някаква материална изгода. Доколкото наказание за престъплението няма, то то може да бъде повторено. И ето го материалния прогрес, но неговата цена е моралния регрес. След престъплението Разколников преминава във втора фаза – разкаяние, дали поради съвест или страх – все едно. Запада няма нито едното нито другото затова до ден днешен „коли бабички“ (Югославия, Ирак, Либия, Сирия … Украйна …).

Разбира се това е половината (по-голямата половина) от причината за западния материален прогрес. Другата половина е разделението на труда и реалния научно-технически прогрес. Според западния мироглед, научно-техническият прогрес доказва превъзходството на западните народи. Но превъзходство тук няма. Постигнали са прогрес защото са се заели с него. Според психологическия профил на протестанта, са се заели с наука за да компенсират чувството си за непълноценност. Затова и неохотно споделят своите достижения. Заели са се не заради благото на човечеството, а заради собственото си обогатяване, за постигане на недосегаемост и власт над целия свят – елементи на компенсация на чувство за непълноценност. И тук се появяват руснаците със своята революция, равенство, осъждане на частната печалба, победа във Втората световна война и т.н., напомняйки на Запада за забравените морални норми на християнството. Призрака на непълноценността изскача от мазето.

Западният мироглед ни кара да мислим, че на тяхно място всички биха направили като западноевропейците. Но това не е вярно. Руснаците не са правили така. Китайците също не са правили така, макар и тяхната цивилизация да е имала възходи много преди европейската.

След тази историческа сводка за развитието на западния мироглед нека очертаем неговите и на западното общество характеристики и ги сравним с източноправославните – Таблица 1.

Таблица 1 Основни характеристики на западния и източноправославния човек/общество.

*Нито една цивилизация не е решила един съществен проблем на разделението на труда – свеждането му до отегчителна монотонност и еднообразие. За Запада такъв проблем няма – човекът е лош, мързелът е част от неговата същност, а принудата е решението. У нас този проблем въобще не се забелязваше, а когато се появи възприеха западен подход – „социалистическо съревнование“.

Основната разлика между западния и източноправославния мироглед е отношението към същността на човека, Според западния мироглед човекът е изначално лош, а според източния е добър. От тази разлика могат да се извлекат всички останали. Вярата в лошата същност на човека намира отражение при отделянето на Римската църква, но съществува и в светската философия. Типичен представител е Томас Хобс. В своя труд „Левитан“ той твърди, че егоизма е доминиращото качество на човека, а без силно правителство естественото състояние на хората е война на всички срещу всички – „Bellum omnium contra omnes“. Елитаризмът също присъства неявно в тезата на Хобс, тъй като той присъжда на държавния елит свойството да промени състоянието на „война на всички срещу всички“, така сякаш то, както и егоизмът, не са характеристики и на елита. Европейската история показва, че Хобс греши. Държавите не преустановяват войните. Икономикса също се позовава на егоизма на човека, а „потискането“ на „животинските“ инстинкти е епоха в западната психология. Егоизма и рационализма вървят ръка за ръка. Разбира се, срещат се и философи с позитивен възглед за човека, но е доминирал и доминира негативния. На изток такива неща не се случват. Християнските морални принципи и начин на живот са съхранени в по-голяма степен. По този начин на запад и на изток се оформят два различни типа хора.

Западният (европейски) човек живее за да взема от обществото. Той е кисел и нещастен от деня на раждането си. Обществото винаги му дава недостатъчно. Той не иска да работи. Би работил, ако му платят достатъчно, но на него никога не му плащат достатъчно. На него му е необходимо все повече и повече. Затова работи само по принуда. Тъй като, ако не работи, ще остане без средства за препитание; няма да му дадат. Той мрази човека. Човека за него е конкурент, враг. Той иска да му отнеме, бий го. За да заграби, западния човек би излъгал, убил и разрушил. Та нали другите са като него, ако той не го направи другите ще го направят, ще го убият. Той живее в страх и от своите и от чуждите. Крие вътрешния си душевен живот, контролира го и го отрича, защото там стои само една вина. Той няма да последва вожд, тъй като не му вярва и не уважава неговия авторитет. Към колектива би се присъединил, ако очаква някаква материална изгода или поради страх от външна причина, например от руснаците. Талантливия човек на запад е нещастен, нали е по-умен, по-способен и т.н., но са го недооценили, обществото малко му е дало. Въобще може да загроби таланта си, защото не са му дали или пари или възможности. Западният човек винаги се стреми „нагоре“ „с нокти и зъби“ и ненавижда всички, които са останали назад. Затова са му необходими неравенство и сегрегация, въпреки, че страда от тях.

Източноправославният човек работи в полза на обществото. Той е доволен, че може да допринесе за обществото. Той обича човека. Човека е другар, помогни му. На теб също ще помогнат добрите хора. Какво ще получи от обществото не е важно, доколкото е достатъчно. А той се задоволява с малко, тъй като е доволен от живота си. Дал е на обществото, вярва в светлото бъдеще, от смъртта не се бои. Помните ли песента на Марк Бернс «Я люблю тебя жизнь» или на Емил Димитров „Ако си дал“. Това бяха социалистическите хора. Те изнесоха тежестта на войната, два пъти построиха СССР и един път България. Те вярват на вожда, та той е добър, един от нас (а не елит) най-добрият. И той както всички работи в полза на обществото. Авторитетът му е признат. Талантливия източен човек употребява своя талант в полза на обществото. Неговия талант го прави щастлив, защото му дава възможност да допринесе повече за обществото. Той помага на хората без особени таланти, все пак не на всеки е дадено да е способен.

Разбира се, тези два типа са „стилизирани“ или иначе казано – доведени до крайност, за да се подчертаят разликите. Във всеки човек, и в западния и в източния, има склонност и към единия и към другия тип. Въпросът е в това, че западният човек се държи предимно като западния тип, а източният – като източноправославния. Оттук и напълно отчетливата разлика в мирогледите. Разлика, която се е формирала в продължение на векове и която е довела Запада до капитализма, а Изтока до социализма. За съжаление, нашия мироглед не беше добре извлечен и оформен на светски език, той си остава на религиозно ниво. Нашият социализъм не беше напълно наш и както казва Андропов – ние не разбирахме обществото, в което живеехме. В момента също не разбираме обществото, в което живеем. Опитваме се да бъдем „западняци“ („европейци“) и в някои отношения, предимно лоши, сме ги задминали. Но да отричаш себе си и да се правиш на някой друг е признак на слабост и се съпровожда от болка и нещастие. Ние се самоунищожаваме без да разбираме защо. Изходът за нас е само един – връщане към изконната православна етика и отрицание на западната. Уточнявам, не става дума за религия. Говоря за етика, която към момента няма друг начин да се идентифицира освен като православна. Ние носим в себе си тази етика вече над 1000 години и заради нея сме избрали православието в периода IX-X век. Пак напомням, западните научност, рационализъм, капитализъм и демокрация и дори трансхуманизма са светски вариант на протестантството, а ние нямаме светски вариант на православието.

Приемането на западния мироглед от незападни народи е психологически капан. Можете да чуете мнения, как сме били „европейци“ или как трябва да „си сменим чипа“ за да станем „европейци“. Защо е толкова важно да сме „(западно)европейци“, когато, както показах, в нас са заложени характеристики почти противоположни на западните? Защото сме възприели западния мироглед. Според него, ако между хора или народи има разлика, то веднага трябва да се определи кой превъзхожда и кой е превъзхождан – от това се определя доколко индивида или народа е „ценен“ и доколко съществуването му е оправдано. Ние искаме да се изравним с западняците, но при това отричаме не техния характер, а своя, с което се поставяме по-ниско от тях и така осуетяваме желанието да сме „равни“ с тях. Това е всеобщ капан на западния мироглед водещ до всеобщо нещастие.

Елитаризма и сегрегизма в западния мироглед пораждат въпроса за „ценността“ на живота на отделния индивид. Да отричаш някому правото на живот е гадно дело. Германските нацисти запознаха с него целия свят. Оттук и последствие – отрицание на неравенството. Както ние отричаме или желаем да заличим различията си със западняците, така и те желаят да заличат признаците за някои различия и неравенства, например, цвета на кожата и пола. Най-яркият пример е феминизма и неговата патологична крайност – замяната на биологичния пол със социален. Въпреки всички приказки за „свобода от диктата на природата“ (което е патологична крайност на отричането на авторитети), всичките (изпуснал съм им вече бройката) социални „полове“ имат претенции за специално отношение, т.е. търсят начин за повишаване своята „ценност“ и право на живот. Други смешни за нас примери са забраната за употреба на думата „негър“ в САЩ, подмяната на думи указващи пола, подмяна на „майка“ и „баща“ (или на „баща“ и „майка“?!?) с „родител 1“ и „родител 2“ (очаква се „родител 3“) и т.н.

А демокрацията? Западът признава икономическите неравенства, но претендира за политическо равенство, макар и такова да няма поради икономическото неравенство. Но неравенството във всяка една форма е болезнено. Затова при тях има „демокрация“, т.е. илюзията, че тези, които са на дъното на политическата йерархия, са по-важни от тези, които са отгоре, и избират както каква политика ще се води така и кой ще я води. Тази илюзия им позволява да се подчиняват на държавата и лидерите си, а всеки, като нас например, който би последвал лидер без аналогична илюзия, очевидно притежава робска психика.

Още повече, западняка не вярва на водачите си, понеже „човек за човека в вълк“, а водача също е човек – не заслужава доверие. Той ще награби за себе си, богатството и властта са смисъла на живота. Затова водачът и управляващата партия трябва редовно да се сменят. Да се подчиняваш на човек комуто не вярваш – това е признак за робска психика.

В източноправославния мироглед такива форми на „робство“ не съществуват. Първо, животът на всеки човек е ценен, независимо от неговите способности или материално състояние. Разбира се, неравенство има, но то не засяга правото на живот. Затова подчинението на водача е просто рационален от гледна точка на колективната дейност избор. Обществото е колектив. Всички работят заедно. Признанието на авторитета на водача не поражда напрежение. Освен това водачът е като всички останали – добър и следователно може да му се вярва. А демокрацията не е сблъсък на частни и групови интереси, а просто начин на вземане на решение. Историята потвърждава такава хипотеза. Кой от социалистическите лидери е натрупал за себе си богатство? Ленин? Сталин? Хрушчов или Брежнев? Или Тодор Живков? Само румънският Николае Чаушеско сякаш е имал забежки по материален лукс.

Получава се логическа обвързаност от типа действие-противодействие. В западното общество властта е цел на живота и срещу нея изниква съпротивление, в източното властта не е цел на живота и срещу нея няма силно съпротивление.

В края искам да отбележа, че западният мироглед действа по един и същ начин на всички незападни народи и цивилизации. Това е проблем на самия мироглед. Проблем на тези народи е, че възприемат западния мироглед. А го приемат, защото Западът стана най-силен и сам убеждава всички, че неговият мироглед почива на научна основа и по тази причина е универсален за всички народи и цялата планета. Западните народи обаче са длъжни да се придържат към своя мироглед, тъй като ако допуснат друг, например нашия, то всичко, което правят ще се окаже осъдително и ще предизвика вина. Те са длъжни да се държат агресивно, защото се тресат от страх, че ако някой стане по-силен ще ги изтреби така, както те са изтребили североамериканските индианци. Това очакване ярко присъства в тяхното кино – пристигат извънземни за да изтребят хората и присвоят Земята. Даже за бъдещите роботи и изкуствен интелект има такива сценарии.

Как изглежда Западът от гледна точка на източно-православния мироглед? Осъдителните оценки не могат да бъдат избегнати, но и не бива да се забравя основната постановка на източноправославния мироглед. По своята същност западният човек също е добър, но твърде много се е отклонил от тази същност. Вероятно би могъл да се промени, но без сериозна криза и най-вероятно, загуба на водещата роля в света, това едва ли може да се случи. Алтернативата е неговото изчезване. Имайки предвид понижената раждаемост на народите носители на западния мироглед и миграцията от Африка и Близкия изток в Европа и от Южна към Северна Америка, то такъв сценарий не изглежда невероятен. Ако ние следваме Запада, то нас ни очаква дори по-лоша съдба, тъй като на нас допълнително ни тежи психическото напрежение от подмяната на мирогледа. Западният човек е нещастен, на него трябва да му се помага. Вместо това ние лекомислено възприехме неговия мироглед и станахме нещастни. Негативния мироглед победи позитивния. От това не може да се очаква нищо положително нито за нас, нито за нашите деца и внуци. А ми се струва, че много от нас вече са се предали.

Кихано

26 януари 2022

(1) Djankov, Simeon; Nikolova, Elena (2018). "Communism as the unhappy coming". Journal of Comparative Economics, 46(3), 708–721. (2) За сравнения между католицизъм, протестантство и православие вижте Никола Шивачев (митрополит Антим Ловчански) „Истините на православната вяра“ (София, 1918). (3) По Макс Вебер „Протестантската етика и духът на капитализма“, изд. „Хермес-7“ (София, 1993) (4) В Библията е записано „Не можете да служите на Бога и на мамона!“ Лука 16:13

„Истините на православната вяра“