Визията на БСП



Този текст беше изпратен до вестник "Дума" и до централата на БСП на 31 юли 2018 година. До настоящия момент няма реакция. Иначе БСП са "отворени за дискусия", както обикновено.

Българската социалистическа партия прие проект „Визия за България“, претендиращ да бъде или да се превърне в програма за развитие на страната през идните няколко десетилетия. В медиите се появиха твърдения, че Корнелия Нинова иска да смени системата, макар че много от коментаторите под „смяна на системата“ разбират отстраняването на ГЕРБ от властта. Не липсват хвалебствени коментари относно тази „Визия за България“. До каква степен обаче тя предлага нещо ново?

От 1990 година живеем в десния вариант на капитализма. Проектът „Визия за България“ го олевява до известна степен, но принципите, необходими за икономическо догонване практически липсват, което прави претенциите на БСП неоснователни. Обсъждането на проекта точка по точка е безсмислено, тъй като фундаментът на схемата е сгрешен. Привидно БСП отричат, но всъщност потвърждават оттеглянето на държавата от икономиката.

Практиката от последните поне 20 години показа, че на частния бизнес не може да се разчита, когато става въпрос за икономическо развитие. Частният бизнес е негоден за мотор на икономическото развитие! И това не е извод от нашите почти 30 години капитализъм, нито пък е резултат от (нео)либерализма! Това е основна характеристика на капитализма от самото му появяване до ден днешен! Почти няма развита икономически страна, която да е станала такава благодарение на освободения частен бизнес! Като започнете от Франция през XVII век, през Германия, Япония, САЩ, Южна Корея, Тайван и стигнете до днешен Китай, всички тези държави са станали икономически развити чрез солидна намеса на държавата в икономиката чрез протекционизъм, държавни инвестиции и изключителен контрол върху частните фирми. Частният бизнес трябва да бъде заставен да работи в полза на обществото, а не да бъде оставян да трупа максимални печалби, с голи обещания, че това било полезно за всички. Щял да избяга частният бизнес? Нека, той и без това не е полезен, но трябва да се замести с държавен. В периода на догонващо развитие държави като Южна Корея и Тайван, например, контролират стриктно частния бизнес чрез изцяло държавни банкови системи и в същото време инвестират солидно в държавни предприятия в практически всички браншове. Могат да правят това, защото по това време (от 50-те до 80-те години на XX век) и двете са диктатури. В Япония и Германия държавният контрол на частните предприятия минава през засиления национализъм (или ако искате патриотизъм), но делът на държавните предприятия отново е много съществен, особено в Япония. Китай е днешния ярък пример за ролята на държавата в икономиката.

БСП обаче отново следва догмите на западния икономикс, поради което на държавата отново е отредена ролята на майка, създаваща добри условия за частния бизнес. Според проекта ще се строи инфраструктура в „индустриални зони“ „и след това да се привличат инвеститори“. Ще се обучават кадри „в нови образователни програми“, ще се променят разрешителните и лицензионните режими и т.н. Всъщност, точно затова българските бизнесмени се държат като примадони, на които трябва да им се направи, да им се даде, да им се построи. С държавни, с наши пари! На държавата трябвало да гледаме като на „инвеститор номер едно“. „Държавата да участва с дялово финансиране в проекти“, разбира се проекти на частни инвеститори, както наши, така и чужди, за да бъдат „поставени на равна основа“!

Изцяло липсва разбирането, че държавата трябва да остави частниците на собствените им умения и да инвестира сама в държавни, т.е. наши, предприятия, с които да постигне реиндустриализация на страната. Държавното образование трябва да подготвя кадри за държавните предприятия, а не за частните!

Чуждите инвестиции са нежелателни, тъй като по идея целта им е извличане на печалба, която излиза извън страната. Дори стандартен икономист, като Тома Пикети в своята книга „Капитализмът на XXI век“ признава, че няма страна, постигнала трайно икономическо развитие чрез чужди инвестиции. Съществуват и изследвания, които показват, че резултатът от чуждите инвестиции е нетен капиталов поток в посока на инвестиращата страна. Чуждите инвестиции са допустими при известни условия и ограничения, осигуряващи реинвестиция на печалбата в страната поне за няколко години, налагащи ползване преимуществено на местен ресурс и продукция на местни фирми или осъществяващи траен трансфер на технология. Допускането на чужди инвеститори до добивната промишленост, туризма и търговията е вредно за икономическото развитие на страната. Чуждите заеми са недопустими!

Увеличаването на преразпределението от богати към бедни, както е заложено във „Визията“, е правилно и действително би подобрило състоянието на мнозинството българи, но няма да доведе до икономически растеж. България е отворена икономика и увеличаването на доходите с преразпределение или по какъвто и да било друг начин ще доведе до изтичане на ресурс в чужбина. Когато има неограничен внос от страни с по-ефективни икономики, увеличените доходи отиват за внос и стимулират чуждите икономики, тъй като хората купуват вносните стоки, които са по-качествени, а често и по-евтини. На всеки внос, обаче трябва да има равностоен износ. А за да има равностоен износ трябва да има индустриално производство. Помислете само, за една кола на старо, която струва 4000 лева, трябва да изнесете 4 тона картофи по 1 лев килограма! Иначе изпадате в дълг. Този проблем се решава с вносни мита. Затова протекционизмът е необходимо (но не и достатъчно) условие за догонващ икономически растеж.

Без развита икономика социалните практики, които проектът на БСП предвижда са рисковани. В случай че се спазва строга фискална политика, те могат да се окажат неизпълними, а ако се изпълнят ще натоварят бюджета и могат да доведат до нарастване на държавния дълг. Подобряване в здравеопазването, например, може да е полезно, ако имаме местна фармацевтична промишленост, която да задоволява поне нуждите от масовите генерични лекарства и медицински консумативи. Тогава здравеопазването ще генерира работни места у нас. В противен случай ще имаме увеличен внос на медицинска продукция, който ще секне, когато стане ясно, че няма износ, с който да се заплати. С това ще умре и подобрението в здравеопазването. Засилената социална политика крие риск от задлъжняване. При което ще се получи стандартната ситуация, в която десните ще кажат „Ето, социалистите пак „фалираха“ страната“.

С инвестициите в селското стопанство следва много да се внимава. Принципно е нежелателно да се инвестира в селско стопанство и дори туризъм, при условие, че искаме да постигнем индустриализация. Векове наред Англия и после Великобритания имат златно търговско правило: добрата търговия е износ на промишлена продукция и внос на суровини и селскостопанска продукция. Лоша търговия е обратното. Векове наред Англия и после Великобритания убеждават всички други страни да развиват селско стопанство и да купуват британски промишлени стоки. Например в Метуенския договор Португалия се съгласява да внася британски текстил срещу износ на португалско вино. Този договор унищожава португалската текстилна индустрия, но това не пречи Дейвид Рикардо да го използва като пример за всеобщата полза от свободната търговия. Селското стопанство в една бъдеща програма за развитие трябва да бъде поставено на заден план и да се поддържа дотолкова доколкото представлява стратегически отрасъл. Проектът на БСП предлага програма за „развитие на алтернативно земеделие в полупланинските и планинските райони“. Такава програма е абсолютно противопоказна и би довела единствено до загуба на труд и средства.

Помислете, колко ефективно трябва да бъде българското селско-стопанство, при условие, че селското стопанство на западноевропейските страни е субсидирано? Западноевропейските страни имат индустрия, имат инвестиции в чужбина, имат източници на приход, от който да заделят за субсидиране на селско-стопанство и същевременно не се нуждаят от увеличени инвестиции в индустрия, за да догонват някого. Ние сме в точно обратната ситуация, затова малкия приход, който можем да съберем, следва да се насочи максимално към развитието на индустрия, а не към селско-стопанство или добив. Последните могат да бъдат поддържани дотолкова доколкото могат да донесат валута чрез износ, която валута да бъде трансферирана към инвестиция в индустрията. Ако погледнете практиките на Япония, Тайван и Южна Корея, ще видите, че селското стопанство е „изцеждано“ и ресурсът е прехвърлян към промишлеността. За степента на това „изцеждане“ може да съдите, например, по появата на голодомор в северните части на Япония в началото на XX век.

Безсмислено е да се обсъждат високопарните евродъвки като „електронно правителство“, „зелена икономика“, „зелени сгради“, „интелигентни градове“, „смарт концепция“ и т.н., които в дадения сгрешен общ контекст са само празни приказки. Тяхното осъществяване е меко казано невъзможно, а дори и да е частично възможно нищо няма да промени.

Проблемът не е в БСП. Проблемът е в цялата страна, в масовото възприемане на западния икономикс за чиста монета. Да, неолиберализмът влошава условията на живот, но дори и той не е основния проблем. Основният проблем е свободния пазар и оттеглянето на държавата от икономиката. „Визията“ на БСП въобще не взема отношение по темата за свободния пазар, а под връщане на държавата в икономиката разбира онова, което за други е оттегляне на държавата от икономиката. Вместо основен икономически играч, развиващ солидна собствена икономическа дейност във всички отрасли на икономиката, на държавата отново е отредена ролята на квачка, която да мъти яловите яйца на частния бизнес.

В цялата страна, на всяко ниво, от най-високото до най-ниското, липсва разбирането, че изравняването на жизнения ни стандарт с този в Западна Европа не е въпрос на евросубсидии, европрограми и синхронизиране на законодателства, а е въпрос на икономическо догонване! Да догонваш означава да тичаш по-бързо от този, когото гониш. На икономически език това означава да работиш повече, а да потребяваш по-малко. В България обаче е насадено някакво разбиране, че „от природата ни е отредено да сме европейци“, и можем да догонваме без да тичаме по-бързо, сиреч, без да работим повече; „невидимата ръка на пазара“ и брюкселският евродиктат ще ни позволят по-голяма консумация с по-малко труд. Това разбира се ни се внушава, и не само на нас, точно от брюкселския евродиктат, за да се запази той като такъв. Успешното икономическо догонване изисква понижаване на потреблението сега, за да се задели ресурс за развитие, позволяващо бъдещо увеличено потребление. Заделянето на средства за обучение е доста добра аналогия в случая: ако при сегашното си ниво на образование получаваш някакъв доход, който не ти дава желаното ниво на потребление, то можеш да заделиш част от него за обучение, което би ти позволило да имаш по-голям доход. Докато тече обучението обаче потреблението ти ще намалее със сумата, дадена за обучение и същевременно ще трябва да се потрудиш, за да усвоиш това, на което се обучаваш. По същия начин би следвало да действа народ, който иска да постигне икономическо догонване, именно да действа, а не да чака „невидимата ръка на пазара“, тъй като тя не работи в полза на бедните.

Успешното икономическо догонване следва проста логика: трябва да огледаш всичките си средства и да се погрижиш те да не изтичат по ненужни канали. За една държава това означава да не се позволява изтичане на капитал под каквато и да било форма. Именно затова по-голямата част от чуждите инвестиции и всички чужди заеми са нежелателни. Чуждите инвестиции ще дадат по-голям доход сега, но ще ти отнемат ресурс за бъдещето. Следователно, ако искаш да отделяш ресурс за развитие – ограничи чуждите инвестиции. Още по-прозрачна е ролята на протекционизма. Поставянето на високи вносни мита на стоките, чието производство страната си е поставила за цел да усвои, означава понижена консумация на тези стоки и ползването на по-некачествени местно производство, до момента, в който самото местно производство стане достатъчно качествено и евтино, за да конкурира чуждите стоки не само на собствения, а и на чуждите пазари. Конкурентоспособност се гради зад стените на протекцията, а не в условия на свободен пазар.
Важно е и в какво се обучаваш. Изборът на високотехнологични индустрии е ключов. Ключово е и разбирането на взаимосвързаността на технологиите. Високотехнологичните производства винаги изискват по-нискотехнологични елементи. Комплексното развитие и конкуренцията с другите страни е предпоставка за развитие, а не запълването на временни пазарни ниши.

Успешното икономическо догонване следва няколко не особено сложни правила, които обаче трябва да се спазват едновременно. Неспазването на едно от тях води до цялостен провал.

1. Държавно управление на икономиката. Съществено е да се подчертае, че това е основно, но не само, инвестиране в чисто държавни промишлени предприятия и то в значителни мащаби! Нещо което липсва във „Визията“ на БСП. Паричната политика, междуотрасловия баланс и други подобни също са дело на държавата. Никоя държава обаче не може да успее, ако политиците смятат, че държавата е лош стопанин. Ако държавата е лош стопанин то това означава, че държавните служители като минимум не си вършат работата, а като максимум подлежат на съдебно преследване.

2. Последователно усвояване на все по-сложни технологии. (Само)обучението в индустрията е продължителен и последователен процес, който естествено започва с по-простото и от него се преминава към по-сложното. Усвояването на “по-простото” е особено проблематично, тъй като онези, които догонваме вече го могат до съвършенство и ние или няма да си продадем стоката или трябва да се задоволим с много по-малък доход, което се транслира и в по-малки заплати.

3. Комплексно индустриално развитие. Индустриалното развитие не следва да се ограничава в някаква прекалено тясна област. Колкото по-разнообразна е една икономика толкова по-лесно се разработват и усвояват нови технологии и продукти и толкова по-голяма е синергията между отделните предприятия и отрасли и е по-бърз икономическия растеж. Съответно, кръга на компетентностите на трудовата сила съществено се разраства. Колкото повече професии – толкова по-добре.

4. Протекционизъм и експортна ориентация. Митата не са само средство за събиране на пари в държавната хазна. Вносните мита се използват, за да се повиши цената на определени вносни стоки, които страната желае да разработи. Да, така се повишават и цените на местните стоки, но именно това е процесът на намаляване на потреблението и отделяне на ресурс за развитие. Протекционизмът е в полза дори на частните производители, тъй като им позволява да продават повече и по-скъпо и по-бързо да съберат капитал, който при добър финансов контрол (или принуда) ще се реинвестира в страната. Експортната ориентация е необходима за придобиването на валута, с която да се закупуват технологии, оборудване и обучение за високотехнологични производства.

5. Пестене на валута. Всяка страна се нуждае от някакъв внос. Страна като България, която няма собствени източници на нефт и газ има нужда от задължителния им внос. Никой обаче няма да ни ги даде срещу левове. А за да получим конвертируема валута, трябва да изнесем някаква стока. Бързото икономическо догонване предполага закупуване от чужбина на машини, технологии, оборудване, патенти (макар че масовата практика е да се краде) и т.н. което при неконкурентен износ и следователно недостиг на валута отново поставя въпроса потребление или развитие, сиреч, внос на банани или на машини?

6. Стриктен контрол на финансовите потоци и недопускане на чужди заеми. Стриктният контрол на финансовите потоци отново има за цел да не допуска изтичане на ресурс в чужбина. Големият риск за пласирането на по-несъвършената и/или скъпа стока от обучителния процес прави чуждите заеми изключително нежелателни. Ползването на чужди заеми за финансиране на индустриално развитие е основна грешка допускана от развиващите се страни през периода 50-80 години на XX век.

7. Стриктен контрол на чуждите инвестиции. По принцип чуждите инвестиции са финансови потоци, но е по-добре да бъдат изведени в отделна точка, тъй като познатият ни икономикс силно ги препоръчва и всички партии в страната и дори президентът смятат, че правят добро на народа като привличат чужди инвестиции. Нека повторим - чуждите инвестиции не са полезни за устойчивото догонващо икономическо развитие, освен ако не им се наложат специални ограничения.

8. Последователно и разумно прекратяване на протекционистичните мерки. Протекцията на производството на стоките трябва да бъде премахвана бавно и последователно съобразно постигнатата конкурентоспособност на конкретния тип стока. Япония е блестящ пример за разумно сваляне на протекционистичните бариери.

Този списък не претендира за изчерпателност, но може да бъде представен като минимален. Очевидно, във „Визията“ на БСП няма и помен от подобни мерки, затова нейното изпълнение в дългосрочен план, каквато заявка има, няма да доведе до желаните ефекти и просто ще загубим още няколко десетилетия.

Не е трудно да се предположи, че ще е особено противно както на политиците ни, така и на икономистите ни и особено на частните производители, но следва да се спомене, че Народна Република България спазваше всичките изброени осем принципа, с уговорката, че „експортната ориентация“ в огромната си част не е пазарна, а уредена в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ. Точно заради това НРБ имаше икономически растеж. Днес Република България не спазва нито един от тези принципи на догонващо икономическо развитие и естествено тъпче на едно и също място. През 90-те години освен че премахнахме социализма ние „избрахме бананите пред машините“, т.е. избрахме „потребление сега“ вместо труд и икономическо развитие за по-добър живот в бъдеще, а сега след 30 години се чудим защо още сме най-зле в Европа. Само че тогава никой не ни обясни този избор, лъгаха ни и продължават да ни лъжат с „цивилизационен избор“. За нещастие на българските евроатлантици на избора, който направихме през 90-те може да се даде и друга интерпретация. През вековете свободен пазар е бил налаган на колониите, повечето от които днес са икономически изостанали. Обратно, страните, които днес са икономически развити, вкл. западноевропейските, са практикували протекционизъм и държавна намеса в икономиката съобразно горните принципи. Следователно НРБ се е движила по европейски път на развитие, докато РБ се е отклонила от него и се движи по пътя на изостаналите бивши колонии. Вижда се колко неадекватни са „цивилизационният избор“ и „европейския път“, с които нашите политици и прозападните НПО ни промиват главите.

Поне за частично грамотните политически и икономически е ясно, че изложените принципи на догонващо икономическо развитие са в пълно противоречие с принципите на Европейския съюз. Европейският съюз е предимно икономически проект за свободен пазар. Такъв проект има смисъл, ако обединява страни на еднакво ниво на икономическо развитие, както е в началото с образуването на Общия пазар. След разпада на социалистическия блок ЕС възприе завоевателна позиция и включи в себе си страни на недостатъчно високо ниво на икономическо развитие, при това географски отдалечени – в частност Румъния, България и прибалтийските републики. По този начин ЕС се сдоби с „периферия“, която поради свободния пазар никога няма да догони центъра. Въпреки европожеланията за „кохезия“, „политиката на сближаване“, „солидарността“ и „заличаването на неравенствата“ между държавите в ЕС изравняване на жизнените стандарти няма да има. Икономическите принципи и декларираните политически цели на ЕС са във взаимно противоречие. Оттук, цялата секция „Външна политика“, която разбира се е в съгласие с останалата част на „Визията“, е напълно погрешна. Правилната външна политика би била изискване на правото на протекционизъм и нарушаване на свободната конкуренция в името на икономическия растеж, което означава разкриване на вътрешната противоречивост на ЕС. Следващия ход е искане за излизане от ЕС, тъй като едва ли брюкселските „демократи“ биха допуснали държавица като България да мъти европейското блато. При настоящите условия обаче, такава позиция е невъзможна без предварителни разяснения.

Днешният икономикс, този който доминира икономическото познание и се основава главно на Адам Смит и последователите му, въобще не изчерпва съдържанието на икономическата наука. Той дори не може да се нарече наука. Той е по-скоро класова идеология. С разпадането на СССР и социалистическия блок класовата борба премина в класов побой. Икономиксът и неолиберализмът са оръжията на този побой. Затова живота на хората се влоши както на изток, така и на запад. Западноевропейската социална държава беше резултат от класовата борба на две противоположни класи, така както ги е описал Маркс. Появата на СССР направи класовата борба международно явление, познато като Студена война. Социалната държава в Западна Европа просъществува именно, за да отговори на предизвикателствата на СССР. След предателството на Михаил Горбачов и комунистическите партии в социалистическите страни класовата борба приключи и дойде ерата на класовия побой. Левите партии дори в Западна Европа изгубиха почва под краката и приеха западния икономикс като единствена икономическа теория. Не е възможно обаче да направиш добро на една обществена класа следвайки идеологията на противоположната . Така западноевропейският избирател остана без алтернатива, а прилагането от всички партии на десни мерки доведе до относителен упадък на социалната държава. Необходимостта да се прикрива една лъжа, а именно че слугуването на догмите на крайна форма на западния икономикс, каквато е неолиберализма, е от всеобща полза, повлече след себе си поредица лъжи. Една лъжа трябва да се прикрие с друга, другата с трета, третата с четвърта и т.н. Така ЕС потъна в блатото на кухата демагогия, която се опитва с някакви висши „ценности“ да прикрива грубия материален интерес на малобройна обществена класа.

Онова, с което следва да се започне е именно разобличаването на лъжата, вплетена в съвременния икономикс, в принципите и същността на Европейския съюз, в евроатлантическите „ценности“, в почти пълното съвпадение на западната политическа и икономическа практика с колониалните практики от миналото. На първо място трябва да се проучат практиките на Китай, Тайван, Южна Корея. Япония, САЩ и страните от Западна Европа, но не такива каквито са сега, а такива каквито са били, когато тези страни са били в нашето положение, т.е. в положението на догонващи икономики. Съществува обилен исторически материал, както икономическа история така и икономическа теория, които са в пълно съгласие и които опровергават напълно догмите на модерния икономикс. Куриозно е да се гради „икономика основана на знанието“, в основата на която стои икономическо невежество.

На народа трябва да се обясни, че по време на „Прехода“ ние избрахме бананите пред икономическия растеж и именно затова вече почти 30 години няма особени следи от икономическо догонване на развитите страни. Трябва да се обясни, че подлъгани от „цивилизационния избор“ поехме път към Третия свят, а не към Европа. Трябва да се обясни, че точно нашите сегашни „партньори“ от евроатлантическото „семейство“ ни подлъгаха към този избор. Трябва да се обясни, че ако искаме икономически напредък, е необходимо да се лишим от потребление сега и да вложим допълнителен труд за да настигнем онези, към чийто просперитет сме обърнали очи. Трябва да се запитаме, искаме ли да направим това? Отговорът не е ясен! Трябва да се обясни, че 30-те загубени години не могат да бъдат наваксани за по-малко от 20-30 години. Трябва да бъде обяснено, че ако не започнем сега можем да кретаме по този начин с векове, както кретат повечето от бившите западни колонии. Трябва да бъде обяснено, че грешката на прехода не е фатална. Много други народи, вкл. САЩ и Франция в своя период на догонване са редували протекционизъм и свободен пазар, за да научат, че построеното през десетилетията на протекционизъм бива унищожено за няколко години свободен пазар. Ние вече имаме своя урок в тази насока и е редно да усвоим поуките от него.

„Визията за България“ на БСП определено не е онова, от което се нуждае България. Макар и да има смели и полезни идеи, тя продължава да бъде същото, с което до сега не постигнахме успех. Тя се подчинява на ония концепции и заблуди, които и досега са ни владели и които блокират нашето развитие. Най-положителният елемент от „Визията“ е фактът, че голяма политическа партия за пръв път признава необходимостта от кардинална промяна. Няма обаче разбиране, каква трябва да бъде тази промяна, тъй като няма разбиране на условията и положението, в които страната ни се намира.


Кихано
21 август 2018