Още една година робство

Васил Михайлов в ролята на капитан Петко войвода от едноименния сериал.

Чудя се как става така, че един „поробен“ народ създава шедьоври като „Козият рог“ (1974 г.), „Тримата от запаса“, „Хан Аспарух“, „Време разделно“, „Капитан Петко войвода“, „Мера според мера“, „Мъжки времена“, „Оркестър без име“, „Момчето си отива“, „С деца на море“, „Войната на таралежите“, „Опасен чар“, „Любимец 13“, „Специалист по всичко“, „Рицар без броня“, „Осъдени души“ и т.н., а един „свободен“ народ създава с чужда помощ долнопробни екшъни с Долф Лундгрен, Силвестър Сталоун и подобни, както и тъповати криминалета от рода на „Под прикритие“ и медицински смешки като „Откраднат живот“ или недодялани комедии като „Мисия лондон“. Ама не, само аз така мисля, нали?

Преди пет години имаше една класация на български филми под заглавието „Лачените обувки на българското кино“. Първите 10 филма според предпочитанията на зрителите бяха от времето на социализма (1). В първите 20 има само един филм правен след 1989-та година, а в първите 40 има само 5 заснети след 1989-та година (2). Да се коментират качествата на отделните филми е излишно, изисква много време и място, а и повечето хора няма нищо да разберат, не ги интересува за съжаление. Достатъчно е да се споменат крилатите фрази останали от киното от онова време, като „Стига простотии бе тате!“ и „Икономията е майка на мизерията“ от „Опасен чар“, “ – Риба, ама цаца… – Цаца, ама риба!“ от „Кит“, „Когато ти плащат е командировка, когато си плащаш - почивка“ от „С деца на море“, „Едно е да искаш, друго да можеш, трето и четвърто е да го направиш.“ от „Мъжки времена“, „Ей, голям човек е дакелът!“ от „Топло“, „Като говориш с мен, ще мълчиш!“ от „Дами канят“, „Тате каза, че ще ми купи колело, ама друг път!“ от „Куче в чекмедже“, „Кокошка може да долети отвсякъде, яйце не!“ от „Господин за един ден“ и много други. Някога киното беше близо до нас, героите ни бяха познати. В киното виждахме своя собствен живот и това ни забавляваше и помагаше да видим собствените си проблеми. Днешното кино е пълна измислица отразяваща не реалността, а инфантилните фантазии на незрели хора. Така ни се отрази „свободата“.

Някога артистите ни бяха любими, всички ги знаеха и ги обичаха, Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Стефан Даналилов, Татяна Лолова, Невена Коканова, Коста Цонев, Константин Коцев, Стоянка Мутафова, Павел Попандов, Велко Кънев, Апостол Карамитев, Григор Вачков, Филип Трифонов, Георги Мамалев и др. Днес не мога да се сетя за един качествен български актьор. Като ги погледна, все нещо се „лигавят“, „кривят се“, хуморът им е малко, как да кажа … „опинчарски“. Защо? Защото се разделихме на прослойки по материален статус и едната прослойка не знае как живеят другите. А не иска и да знае, щото е болезнено отвсякъде, и отгоре и отдолу.

А нима е по-различно в музиката? Емил Димитров, Лили Иванова, Васил Найденов, Йорданка Христова, Мими Иванова, Маргарита Хранова, „Трамвай №5“, „Сигнал“, „Щурците“, Георги Минчев, Паша Христова и т.н. бяха талантливи и обичани от хората певци. Именно – обичани. За днешен добър певец дори не мога да се сетя. Лили Иванова все още пее, и то не лоши песни, но не и толкова добри, колкото навремето. Няма кой да ги пише. Ще цитирам два текста от две гениални песни, които много добре илюстрират духа на епохата:

Ако си дал

музика: Емил Димитров
текст: Иля Велчев
аранжимент: Иван Пеев
изпълнява: Емил Димитров
1979 година

Ако си дал на гладния
дори трохица хляб от своя хляб.
Ако си дал на скитника
дори искрица огън от своя огън.
Ако си дал на милата
от своето сърце.
Ако си дал на чуждите
живот от себе си.
Ако си дал, ако си дал,
ако си дал от себе си,
не си живял, не си живял на празно.

Припев:
Никой не може да ти отнеме
обичта, обичта на хората.
Никой не може да ти я вземе
любовта, любовта към хората.
И никой и нищо не ще ти отнема
вярата в тях, вярата в тях, вярата в тях.
Ти закъсняваш понякога истино,
но винаги идваш, идваш при нас.

Ако си взел от славата на някой друг
дори една частица.
Ако си чул от клюката
и я повториш
дори една секунда.
Ако си враг на подлия,
но го послушаш
дори един единствен път.
Ако си ял от залъка на свой приятел
и го забравиш
Дали е трябвало
Дали е трябвало
Дали е трябвало
изобщо да се раждаш

Дали е трябвало
изобщо да се раждаш

Припев:
Никой не може да ти отнеме
обичта, обичта на хората.
Никой не може да ти я вземе
любовта, любовта към хората.
И никой и нищо не ще ти отнема
вярата в тях, вярата в тях, вярата в тях.
Ти закъсняваш понякога истино,
но винаги идваш, идваш при нас.

Българка

музика: Митко Щерев
текст: Надежда Захариева
изпълнява: Лили Иванова
1972 година

Питай ме от где
Имам тънък и строен стан.
И две звезди вместо очи
Как са огрели мойто лице.

Питай ме защо
Тъй е волно мойто сърце.
И докога и докога
От мойта хубост ще си огрян.

Птиците млъкват щом запея
Слушат стихнали моя глас.
Слънцето в облак чер се крие
Щом изляза на двори аз.

Този тънък стан
Взела съм от горска ела.
Черната нощ и две звезди –
Моите тъмни очи.

Всичките птици ще надпея
С мойта песен и моя смях.
Моята хубост ще огрее
Както слънцето таз земя.

Текста на първата песен е почти фундаментален, тъй като засяга човешкия мироглед, смисъла на живота, и то в аспект коренно противоположен на днешния. Животът ти има смисъл, ако си дал на другите, живота се осмисля от себераздаването без мисъл за полза. При това не става дума само за хляб, за материална полза, а и за любов, подкрепа, живот. Наградата е обичта на хората, но тя е функция на твоята любов към тях и на вярата ти в тях. Макар и да не е указано, вярата в хората е вярата, че те са добри и заслужават твоето усилие. Всичко това е част от нашия православен мироглед, от нашия морал, този който изоставихме през 1989-та година.

Ама лъжа било, само на думи било. Сериозно? А защо бяха обичани споменатите артисти и певци? Пари ли са спечелили, милионери ли са станали? Прегледайте сериала „България, която съградихме“ (3) за да видите и отричания днес икономически прогрес постигнат без грабеж на чужди страни и от хора, които не са получавали печалби и баснословни доходи, както на запад. Сериалът е направен от самите участници, от самите строители, които са строили за обществото, които са вярвали в доброто, в хората и в бъдещето. Днес вместо да признаем труда и постиженията на тези хора, ние ги отричаме в хор с ония, които ограбиха и разрушиха построеното. Защо?

С какво заменихме нашия православен социалистически мироглед? Със западния мироглед, който е точно обратния – колкото повече си взел, толкова повече ти било дало обществото, значи си бил по-ценен, което пък било признак, че си избран. Основната теза на капитализма е, че частния предприемач, задоволявайки алчността си, носел полза за всички. Оттам и обобщението – прогрес ще се постигне, ако всеки следва егоистичните си пориви. Забележете, западът използва всеобщата полза за оправдание на негативните черти на хората, т.е. западът не отрича че смисълът на живота е в службата на обществото, но е подменил себераздаването с неговата противоположност – грабежа. Това естествено върви в комплект с обръщане на целия мироглед. Любовта на хората се замества с мизантропия. Вярата в добрата им същност с вяра в негативната им същност. Така сътрудничеството се подменя с конкуренция, която поражда екзистенциален страх. Лошата същност на човека е заложена в протестантството. То също така отрича колективното божие спасение. Спасението е отредено само за избрани, а кои били избрани се познавало по определени признаци. Ако си скитник, например, значи си отхвърлен от Бога, не заслужаваш уважението на другите и не можеш да получиш „искрица огън от нечий огън“. Бедността е грях. Могат да те бият, да те наритат или да те изхвърлят от задния вход на Бърза помощ, след като открият, че нямаш медицинска застраховка. Всичко това на нас ни е чуждо и не разбирам защо го възприехме! Това е нашата трагедия, писал съм го много пъти!

Втората песен, тази на Лили Иванова е по-непозната, но също е брилянтна не само като текст, а и като музика. На любовния подтекст няма да се спирам. Избрах нея не за друго, а защото издава самочувствие от жената, от българката. Сравнете го с Анка, от „Криворазбраната цивилизация“, която казва „Не ща да съм българка, защото няма по-долно нещо от българката.“ за да видите какво е постигнал социализма. Можете ли да си представите, че този текст и музика са написани от несвободен човек. Аз не мога, песента издава достойнството на жена, която пее с гордо вдигната глава. Вярно, християнското смирение го няма, но пък има плътна връзка с природата, което е характерно за „традиционните“ общества в противоположност на „модерните“ (по западната класификация).

Каква е музиката днес не мога да напиша подробно. Просто не я слушам, защото колкото и да опитвам изскачат или простотии или претенциозни безсмислици. Но съществуването на двата феномена поп-фолк и чалга са достатъчни за охарактеризирането на масовата музикална култура. Заглавия като „Дърт козел млада върба лющеше“, или „Радка пиратка“. Да не пропусна и кривия музикален стълб Слави Трифонов. Далеч съм от мисълта, че по социализма всичко е било стойностно, а днес всичко е боклук. Съотношенията са важни, а те са такива, че по социализма се направиха много стойностни и видими неща, а днес се прави главно боклук и камарите от този боклук не позволяват на стойностното да бъде видяно, ако въобще го има.

Един роб, един несвободен човек не би могъл да напише такива песни, не би могъл да създаде такива филми, не би могъл да изиграе такива роли. Те са творение на свободен дух, дух, който днес го няма. Дух, който днес е поробен от парите, защото онзи, който работи с мисълта за пари, не е свободен. Парите и оня, който ги има, пряко или косвено определят волята му.

Пиша това заради лъжата, че през 1989 година сме се били освободили. Не, през 1989-та ни поробиха! Всички факти говорят за това. Продадохме свободата си за коли и банани. Не може един „поробен“ народ да твори, да процъфтява културно, научно и икономически, да се образова, да поддържа здравето си и да има постижения дори в спорта, а един „свободен“ народ да тъне в невежество, да създава халтура, да работи на ишлеме, да не се поддържа здравно (вижте какво стана със здравеопазването!), а за научни, технически и спортни постижения въобще не можем да мислим. Такава ситуация противоречи на здравия смисъл – развива се свободния – линее роба! Колкото и да се пенявят антикомунистите и демагозите свободни бяхме по времето на социализма, а поробени сме днес. Дори механизма на това робство е ясен, но те ще ви разправят, че така се постигал прогреса. Какъв прогрес постигнахме за 31 години? Я го покажете!

Бил преходът към свободата труден, бягство имало от свободата. Демагогия, демагогия и пак демагогия с която ни затварят очите. Труден е преходът от свобода към робство, бяга се от робството, а не от свободата! За съжаление, няма къде да избягаме. Сами се вкарахме в това робство, сами трябва и да излезем.

Кихано
10 ноември 2020