Проваленият преход


1. Основният въпрос

Едва ли е необходимо да бъде убеждаван някой, освен неколцина политици като бившия президент Плевнелиев, че нещата в България не вървят според желанията ни. Надеждите от Прехода към демокрация и пазарна икономика не просто не се сбъднаха – получиха се резултати обратни на очакваните. Вместо да забогатее основната маса хора обедня. Вместо индивидуално и обществено развитие се получи упадък на всички нива в обществото. Две социологически проучвания от края на 2014 година показаха ясно по-положителна оценка за социализма и Тодор Живков, отколкото за „българския вариант“ на капитализма. Според социологическо проучване на агенция Галъп Интернейшънъл, 61% от българите оценяват негативно периода след 10 ноември 1989 година срещу само 17%, които оценяват негативно социализма. Прословутите „експерти“ обясниха тези резултати с „носталгия“ и бързо ги „заметоха под килима“ без практически да отговорят защо се получи така.

Изправени сме пред истински парадокс. Отказахме се от уж изостаналата неефективна социалистическа планова икономика, за да я заместим с модерна ефективна и динамична капиталистическа пазарна икономика. Позволихме частната собственост за да има стимули за предприемачите и инвеститорите. Сменихме политическата система от авторитарно-еднопартийна към демократична многопартийна. Възстановени бяха основни права, като свободата на словото и свободата на придвижване. Освободени бяхме, един вид. Всичко това направихме като по учебник, с помощта на западни експерти и в преговори със западни политици и икономисти.

Нормалния човек очакваше, че тези мерки ще освободят творчеството, инициативността и предприемчивостта на хората, ще стимулират трудовата сила. Очакваше се бързо икономическо развитие, повишаване на жизнения стандарт и постигане на масов просперитет. Надявахме се … „да станем европейци“, щото „от природата ни е отредено да бъдем европейци“! Вместо това, големите индустриални предприятия изчезнаха, сви се дори селското стопанство, здравеопазването и образованието се сринаха, културата се замести с пошлост и вулгарност, а престъпността разцъфна. Появиха бедни хора, а квалифицираните кадри емигрираха в чужбина. Ровещите по кофите за боклук са ежедневие, а приблизително 50% от населението са заплашени от бедност и социално изключване. Естествено възниква основният въпрос защо се получи това? Дори новоизбраният ни президент Румен Радев зададе този въпрос по време на предизборната си кампания като заяви че „Искаме да знаем истината по въпросите, довели ни“ до състоянието на „най-бедната страна в Европа“.

2. Някои грешни отговори

Отговорът може да бъде даден на много нива с различна степен на задълбоченост. На повърхността са „комунистическото наследство“, комунистите, на комунистите отрочетата, левичарите, да не пропуснем комунистическите символи, липсата на свободен пазар, държавното преразпределение, държавата по принцип, липсата на инвеститори, лошото образование, безотговорните политици, „руската зависимост“ и Русия по принцип, Путин, Ленин, Сталин … и т.н. Това може да изглежда като множество отговори на въпроса, но всъщност е само един, който като грозд се разслоява на много „обясненийца“, за да постигне целта, за която е съчинен – всеки немислещ, повърхностно мислещ или по някаква причина пристрастен човек, да намери своето „обясненийце“ и да получи облекчение от когнитивния дисонанс, в който историята го е поставила. За факти и логика тук място няма, ако трябва фактите се подбират според целта или направо се изопачават, а логиката или се заобикаля или директно се нарушава.

Тези „обясненийца“ са лесно оборими. Например, повечето бедни страни в света, включително много по-бедни от бившите социалистически страни, въобще не са имали „комунизъм“, та да имат „комунистическо наследство“. Когато посочите този факт на привърженик на тезата за „комунистическото наследство“, той първо ще остане втрещен, а като се окопити ще представи един от двата най-добри отговора: 1. „А, те са „туземци“ (в оригинала „аборигени“), а ние сме европейци“. 2. „Ами бедни са по други причини, но ние сме бедни заради комунистическото наследство.“ Когато запитате какви са тези други причини получавате отговор 1.

Корупцията и олигархията могат да се отделят като половин степен по-дълбоко ниво на търсене на отговор, тъй като те не са толкова лесни за оборване. Типичен пример е корупцията. Масово наложеното разбиране, в съответствие с което се градят дори политики, е, че корупцията пречи на икономическият растеж и така води до бедност. За това съществуват „научни“ изследвания. Научни изследвания има обаче и за обратното, че всъщност бедността води до корупция и корупцията, както и другите видове престъпност, не е болестта, а един от симптомите . Интелектуално честният човек би се затруднил да отговори каква точно е причинно-следствената връзка между корупция и бедност, но на нас усилено ни се натрапва едната от споменатите тези.

Висшият пилотаж в тези повърхностни обяснения на нашия постсоциалистически парадокс е синтезът на двата дискутирани до тук отговора, а именно - корупцията в бившите социалистическите страни е комунистическо наследство. Това е твърдение от ония, които аз лично класифицирам като седесарски митове от 90-те години на миналия век. По онова време бях твърде млад и не се интересувах от политика, затова доста по-късно научих, че седесарските митове всъщност се съчиняват в чужбина. Този мит, за корупцията като комунистическо наследство можете да откриете в една статия на Манкър Олсън в томче от 1995 година на „научното“ списание Eastern Economic Journal („Why the Transition from Communism Is so Difficult“ Mancur Olson, Jr. Eastern Economic Journal Vol. 21, No. 4 (Fall, 1995), pp. 437-461). И до днес обаче можете да намерите хора, които дума по дума повтарят тезите, или както е модерно да се казва – опорните точки, на тази статия включително тезата, че по времето на социализма не само корупцията, а престъпността въобще била не по-малка, само че не се съобщавало за нея. Е аз не знам на някой софиянец да му е гръмнал Москвича на бул. „Ленин“, но поне един Мерцедес гръмна на Цариградско шосе.

Мислите ли обаче, че средностатистическият форумен писач, например в „Дневник“ чете Eastern Economic Journal? Не, разбира се. Опорните точки са сведени до нас по Мрежата, Мрежата от неправителствени организации (НПО), които се финансират от западни частни фондации и държавни агенции. На нея ще се спра по-късно. Параноя? А кой е Манкър Олсън? Професор по икономика в Университета в Мериленд, САЩ. През 1991 година с пари от USAID Олсън основава „Център за институционална реформа в сивия сектор“, който се занимава с „изследване и улесняване на икономическия растеж и развитието на демокрацията в бедните страни и страните в преход“. Страните в преход сме ние, постсоциалистическите. Така се получава, че някой от няколко хиляди километра съчинява за нас една история, без да има ни най-малко понятие или опит за това как сме живели, който дори не различава социализъм и комунизъм, някой друг ни я съобщава и ние започваме да вярваме, да я повтаряме и да съобразяваме политиката си с нея, въпреки че противоречи на масовото, не усещане, а знание, че не е вярна – феномен който изисква доста по-дълбоко ниво на разсъждения за да бъде разбран.

Връщайки се отново към корупцията като отговор на основния въпрос следва да отбележим една неизбежна трудност. Ако действително корупцията е причина за бедността, а не обратното, то каква е причината за корупцията? Още повече, че има прекалено много бедни и още по-корумпирани от нас народи, които въобще не са имали социализъм (или както неправилно му казват „комунизъм“). Изглежда има нещо в самите народи? Така стигнахме отново до цивилизационен отговор 1. „Туземците са корумпирани, а европейците не са.“ Тук вече привържениците на опорната точка за корупцията като причина за бедност се превиват под тежестта на националния комплекс за малоценност и единственото облекчение е да приемат, че корупцията е „наследство от комунизма“.

3. В търсене на верния отговор

След този малко дълъг увод нека преминем към същината на нещата – „икономиката глупако“, както се бе изразил един умник. На едно по-дълбоко ниво на разбиране се намират опитите да се обяснят процесите в обществото свързани с производството на материални блага и тяхното разпределение между хората. С други думи появата или липсата на икономически растеж би следвало да е обект на съответната наука – икономиката. Тук попадаме в омагьосан кръг. Та нали Преходът бе извършен под зоркото око на западни икономисти като Джефри Сакс, съветник на президента Петър Стоянов, Стив Ханке – създател на нашия валутен борд, и маса други по-дребни или по-едри специалисти от разни комисии към екипите за преговори на ЕС, банките кредитори, МВФ, СБ и прочее. Следователно, „научният“ подход към Прехода вече се е провалил и пак точно икономистите, нали и Олсън е икономист, ни връщат към повърхностното обяснение с комунистическото наследство и корупцията. Това е грандиозен провал на икономическата „наука“ и той е такъв не само за България, а и за повечето бивши социалистически страни.

Онези от нас, които имат някаква представа за това какво е наука, как работи и какво е научно доказателство, биха били силно подозрителни спрямо икономиката. Неясните дефиниции, нарушената логика, избирателността, приемането на твърдения по подразбиране без те да имат ясен аксиоматичен характер, очевидните грешки и превръщането на елементаризми във висше знание водят до убеждението, че икономиката не е наука. Още повече, в икономиката има дузина школи и течения. По всеки проблем икономистите ще дадат поне няколко обяснения, което означава, че нямат обяснение. Въпреки съществуването на дисциплината иконометрия и ползването на статистика, икономиката е почти напълно откъсната от реалните данни и работи с хипотетични представи и въображаеми зависимости. Ползването на тежка математика също не прави икономиката наука, тъй като прилагана към изначално грешни модели вярната математика води до неприложими резултати. Количествената оценка на моделите чрез реални данни почти отсъства в икономиката поради абстрактността на ползваните понятия. Работата на икономистите е добре оценена от техния колега нобелов лауреат Василий Леонтиев, който казва „Движим се от повече или по-малко вероятни, но в действителност произволни предположения, към елегантно демонстрирани, но неприложими заключения“.

Някои икономисти проявяват поведение сходно с религиозния фанатизъм, което дава основания да се питаме дали икономиката не е религия. Икономическата наука обаче има една толкова очевидна и банална характеристика, че не  обръщаме внимание – пропита е от класовия интерес на обществената прослойка, която навремето се наричаше буржоазия, а сега се крие под наименованието „инвеститори“. Беглият анализ на икономическата история и на историята на самата икономическа „наука“ водят пряко до извода, че последната, не е наука, а класова идеология. Това заключение има много далеч отиващи последици, главната от които е, че общественият ред е изместен силно в полза на едно малцинство. Именно това поражда проблемите и недоволството, на които сме свидетели в последните десетилетия. Нека видим обаче какви са историческите факти, изводите от тях и как те прилягат към нашата българска действителност за да отговорят на основния ни въпрос – защо Прехода се оказа провал.

4. Осакатената наука

Икономическата „наука“ се е самоосакатила и изкристализирала в класова идеология някъде в периода между 60-те и 80-те години на XX век, когато в нея надделява течението на привържениците на свободния пазар и оттеглянето на държавата от икономиката, за сметка на привържениците на управляваното икономическо развитие. Първите развиват главно теория и оформят облика на днешната ортодоксална икономика, която тотално доминира икономическата експертиза и университетското обучение. Вторите са последователи на емпиризма и историческия анализ на икономическата практика. Днес тяхното знание е почти напълно неизвестно, а популярността му е близо до нулева. Парадоксалното е, че именно това знание дава правилно обяснение на икономическото поведение на обществата както в продължение на няколко века, така и сега и на практика предхожда теориите на Адам Смит (1723-1790) и Дейвид Рикардо (1772-1823). Плеядата икономисти работили в областта на този „друг икономически канон“, както го нарича икономиста Ерик Райнерт, са не по-малко, но по очевидни причини повечето от тях не са познати не само у нас, а и в световен мащаб – Антонио Серра (XVII век), Жан-Батист Колбер (1619-1683), Александър Хамилтън (1755-1804), Фридрих Лист (1789-1846), Карл Маркс (1818-1883), Торстейн Веблен (1857-1929), Вернер Зомбарт (1863-1941), Йозеф Шумпетер (1883-1950), Канаме Акаматсу (1896-1974) и други. Разбира се, и днес има икономисти, които работят в тази област някъде по академичните кьошета, но техните изследвания и тяхното знание не се разпространяват.

Анализът на икономическите практики през последните пет века извежда около осем принципа, чието едновременно и гъвкаво спазване води до успешно догонващо икономическо развитие в рамките на 20 до 50 години в зависимост от изходното състояние. Описанието на тези принципи е извън темата на този текст, но няма да е особено грешно, ако кажем, че те са пълна противоположност на тезите на днешната ортодоксална икономика; протекционизъм, водеща роля на държавата и държавните инвестиции, недопускане на чужди заеми, строг контрол на минимално количество чужди инвестиции. Предписанието за търговията гласи, че по-слабо развита страна не следва да влиза в свободен пазар с по-развита от нея, тъй като производствата  няма да издържат на конкуренцията и последвалите фалити ще оставят хората без препитание и следователно в бедност. Разумен протекционизъм следва да бъде прилаган до тогава, докато стоките на по-слабо развитата страна станат достатъчно конкурентноспособни на пазара на развитите страни.

5. Измамата „свободен пазар“

5.1. Европейският път към просперитет и демокрация

Добре познат исторически факт е, че Англия първа се индустриализира далеч преди другите европейски страни. Началото е поставено в края на XVI век и в продължение на повече от 100 години династията на Тюдорите посредством протекция срещу текстилната промишленост на холандските и белгийските градове, превръща Англия от износител на суров материал – вълна – в производител на вълнен текстил. Протекционистката политика продължава и след образуването Кралство Великобритания. Със заемането на поста премиер министър през 1721 година, Робърт Уолпол променя изцяло търговската политика, като установява митнически тарифи целящи директно подпомагане на индустриалното развитие. Той увеличава драстично вносните мита за промишлени стоки и намалява и дори премахва митата за внос на суровини. Икономическата практика на династията на Тюдорите е един от стълбовете, на които се основава „Другия канон“ от икономическата наука.

Франция първа от европейските страни последва примера на Великобритания и въвежда протекционизъм още през втората половина на XVII век (100 години след Англия!), следвана от Австрия. Протекцията вече е главно срещу стоките на Англия/Великобритания. Немскоезичните територии на Европа започват стабилно икономическо развитие след края през 1648 година на опустошителната Тридесетгодишна война. По това време бъдеща Германия е разделена на отделни княжества и дори градове със собствено управление и митнически тарифи. Бурната индустриализация започва след обединяването през 30-те години на XIX век на княжествата в общ митнически съюз, чийто идеолог е Фридрих Лист. През XVIII и XIX век всички държави в континентална Европа прилагат протекционизъм. Изключение правят няколко малки държавици с общо население под 4% от това на континента, като измежду тях са Белгия и Холандия. Към използването на митническите тарифи за протекционистични цели се добавя и държавно инвестиране в инфраструктура и производство. Държавно финансираното строителство на железопътни мрежи дава силен тласък на тежката индустрия – металургия, стоманодобив, машиностроене. Появява се държавен натиск върху частни банки и предприятия. Например, в рамките на около 50 години Германия успява да се превърне в индустриализирана страна със сериозна химическа промишленост (BASF, Bayer) и стоманодобив (Krupp AG), Протекцията играе особено силна роля в стоманодобива, където митата достигат до 68%. Прусия създава държавни металообработващи и текстилни предприятия, участва в морската търговия и произвежда луксозни стоки. Държавата е практически монополист в производството на сол и собственик на каменовъглени мини, които дават 20% от производството на въглища в Германия. Баварската държава също притежава въглищни мини, стоманолеярни, солници, фабрики за порцелан. Държавните служители имат влияние и контрол дори в чисто частните предприятия и често им налагат решения. Държавните кредити също играят съществена роля. Пруската централна банка, която ще стане централна банка на обединена Германия, е единствената централна банка по това време, която макар и с частни капитали е изцяло контролирана от държавата.

След Втората световна война е задействан „План Маршъл“, който предвижда възстановяване на цяла Европа включително Германия. В рамките на този план, капиталовите потоци към Европа текат отново в условия на високи митнически тарифи и строги правила за валутен обмен. Например, вносът на дрехи в Норвегия е забранен до 1956 година. Вносът на коли за лично ползване до 1960. Европа приключва с протекционизма постепенно през 60-те години на XX век, като началото се поставя от Римския договор, с който се установява добре известния Общ пазар – предшественика на Европейския съюз.

Съединените американски щати не изостават в протекционизма, през XIX век те са най-протекционистичната страна в света. САЩ налагат тежки ограничения за чуждите инвеститори, особено в банковия сектор. Те нямат антимонополен закон и всякакви сдружения и картели са позволени. Същевременно САЩ, както и други от днешните развити страни по онова време, отказват да признаят защитените в чужбина патенти и авторски права (крадат технологии, както ние бихме се изразили). До Втората световна война САЩ прилагат стриктен протекционизъм с известна либерализация само между 1846 и 1861 г. Не правят изключение и Канада, Австралия и Нова Зеландия, които преминават към протекционизъм в момента, в който разпада на колониалния режим на Великобритания им позволява.

Япония също се индустриализира чрез протекционизъм и държавна намеса в икономиката, които далеч надхвърлят тези в Континентална Европа. Японците вземат решение за индустриализация в средата на XIX век, когато под дулата на четири американски кораба са принудени да сключат неравноправен търговски договор за свободна търговия със САЩ, а в последствие и с другите Велики сили. Този договор им налага митническа тарифа от 5% за всички стоки. От него Япония се освобождава едва през 1911 година. Към 1897 държавните предприятия са 56% от всички предприятия в Япония, като в тях работят 88% от работниците в индустрията. Опита за индустриализация успява само в леката, най-вече текстилната, промишленост. Тежката индустрия се развива след Първата световна война. С държавни средства се построява инфраструктура – железници и телефонни връзки, водоснабдяване. Към 1902 година, измежду трите най-големи, според броя работници, компании няма нито една частна. Сред първите 5 има една частна, а в първите 10 – само 4. Във Втората световна война Япония влиза като развита страна, която е разработила над 70 модела собствени бойни самолети и произвела над 80 000 бройки.

Въпреки наложените от САЩ правила, след Втората световна война Япония продължава с протекционистичната икономическа политика и държавната намеса в икономиката. През целия период на бурно развитие, т.е. 50-те и 60-те години на XX век, Япония не сваля ограниченията и контрола върху движението на капитали. С малки изключения, индустриализацията на Япония, считано от периода Мейджи, до 70-те години на XX век се извършва изцяло със собствени капитали. Чуждите преки инвестиции не са допускани, а заемите, които Япония взема от Световната банка не надвишават 1% от общите индустриални инвестиции на страната за няколкото години, в които са получавани. В никой момент от развитието си Японското правителство не позволява чужди инвеститори да получат пряк контрол на някой сектор от икономиката. След Втората световна война Япония продължава да подпомага избрани целеви индустрии. Мерките за подпомагане са данъчни облекчения, нисколихвени заеми, изследователска и развойна дейност, подпомагане на малки и средни предприятия, строеж на инфраструктура и др. Интересна е практиката на ограничаване на конкуренцията в периоди на рецесия. Тя се извършва чрез убеждаване или принуждаване на фирмите да се кооперират вместо да се конкурират. Япония има принос и към „Другия канон“ в икономическата наука. Канаме Акаматсу разработва модел за догонващо икономическо развитие известен като модел на „летящите гъски“.

Не е по-различна историята на страните, които се индустриализират през XX век – Южна Корея, Тайван, Сингапур и на индустриализиращите се в момента Китай и Индия. Освен прилагането на протекционизъм, по времето на тяхното най-бурно развитие, т.е. между 50-те и 80-те години, банковите системи на Тайван и Южна Корея са изцяло контролирани от държавата; в Корея банковата система е изцяло държавна т.е. няма частни банки, няма чуждестранни банки, а в Тайван делът на частните и чуждестранните банки е пренебрежим. Валутната търговия е държавно контролирана, като в Южна Корея е забранена и за нарушаване на забраната може да се стигне до смъртно наказание. И двете държави използват планиране и упражняват строг контрол върху икономиката, макар и по различен начин. Южна Корея също както Япония в нейния Мейджи период, залага на големи частни конгломерати, т.нар. чаеболи - собственост на облагодетелствани фамилии, които контролира чрез кредитирането от държавните банки. Повечето големи компании са започнати по държавна програма в рамките на тези конгломерати. Ще преведа един цитат от книгата „Лошите самаряни: Митът за свободната търговия и тайната история на капитализма“ на южнокорейския професор по икономика Хаджун Джанг, който е свидетел на тези събития,
„Чрез митнически тарифи, субсидии и други форми на правителствена протекция (например презокеанско маркетингово обслужване от Държавната агенция по износа) Корея отглежда определени нови индустрии, избрани от правителството след консултация с частния бизнес, докато тези индустрии станат достатъчно мощни за да издържат на международната конкуренция. Държавата притежава всички банки, така че да може да направлява кръвта на бизнеса - кредитите. Някои големи проекти се предприемат от самата държава - стоманодобивния концерн POSCO е най-добрия пример - но тя има по-скоро прагматичен отколкото идеологически подход към държавната собственост. Ако частните предприятия работят добре, това е хубаво, ако те не инвестират във важни отрасли, правителството не се колебае да отваря държавни предприятия. Ако някои частни предприятия не вървят добре, държавата често ги взема преустройва ги и обикновено (но не винаги) ги продава отново." "Корейското правителство има също пълен контрол върху оскъдния обмен на валута …. Комбинирана с добре обмислен списък с приоритети, тази политика подсигурява използването на трудно придобитата чужда валута за внос на изключително важни машини и суровини за индустрията. Корейското правителство стриктно контролира и чуждите инвестиции като съгласно националния план за развитие в едни отрасли ги приема с отворени обятия, а в други напълно ги забранява. Правителството не зачита също и чуждите патенти, окуражава обратното инженерство („reverss engineering” б.а.) и допуска пиратското копиране на патентовани продукти.“
И още
„Харченето на валута за неща които не са крайно необходими за индустриалното развитие бяха силно ограничавани, чрез забрани за внос, високи мита и акцизи (които са наричани акцизи върху луксозните стоки). Луксозните стоки включваха относително прости неща, като малки коли, уиски или шоколад. … по същата причина пътуването в чужбина беше забранено, освен ако нямате изрично правителствено разрешение …“. На живелите по време на социализма у нас това им е доста познато.

В Тайван големите предприятия изискващи мащабни инвестиции са само и изцяло държавни. Страната развива както модерни, така и стратегически производства, като нефтохимическа промишленост и стоманодобив. В някои случаи, например стъкларската и циментовата промишленост, държавата построява и развива предприятия, след което ги прехвърля в частни ръце. Държавният дял обаче е изключително голям. Както пише австралийският икономист Джон Минс „Тайванската индустриализация се дължи на държавните предприятия повече отколкото индустриализацията, в която и да е страна наричаща себе си капиталистическа.“. Към 1964 година държавните и общинските банки притежават 94.3% от банковите активи в страната, към 1979 частни банки държат едва 4% от депозитите.

Сходствата между икономическата политика на Тайван и Народна Република България са още по-големи отколкото тези с Южна Корея и би могло да се каже, че като стратегия и резултат най-близкият аналог на социалистическа Народна Република България е именно Тайван. В периода на най-бурно икономическо развитие Тайван, както и НРБ има авторитарен режим с еднопартийна система. Срастването на партия и държава съществува и в Тайван. Тайван, както и НРБ разчита най-вече на държавна собственост във всички сфери на икономиката, държавен контрол и планиране. През 80-те години и двете страни имат афинитет към информатиката и изчислителната техника и копират американските компютри. И Тайван и НРБ извършват индустриализацията си по-сравнително безболезнен начин, за разлика от Южна Корея и Япония, които не избягват периоди на въпиеща бедност сред части от населението. Има обаче и съществени разлики. Частната собственост в България е напълно премахната, докато в Тайван съществува, макар и периферно. Цените на стоките в България са фиксирани за дълги периоди, докато Тайван разчита на пазарни цени. Тайван сам определя външнотърговската си политика, докато НРБ е в съглашение със страните от Съвета за икономическа взаимопомощ. Тайван трябва сам да се бори за външните си пазари, докато НРБ има осигурени такива, но само в договорените области и само с другите социалистически страни, така че термина „експортна ориентация“ е ограничено приложим за НРБ въпреки солидния износ на страната.

5.2. Пътят към Третия свят

Когато фактите на тази история бъдат изложени пред ортодоксалните икономисти първата им реакция е да отговорят, че въпросните страни са постигнали догонващо икономическо развитие въпреки протекционизма и държавната намеса, а не благодарение на тях. Може да е така, но само ако забравите за останалите над 130 страни на планетата – Третия свят или както сега ги наричат „развиващи се“. Та те са „развиващи се“ вече няколко века.

Страните от Третия свят следват различен исторически път, често, но не винаги, белязан от колониализма. Обичайната колониална практика е била на колониите да се наложи либерален търговски режим. Великобритания налага безапелационно свободен пазар между колониите си и всички останали страни, като прилага определени форми на предимство за британските стоки. В колониите на другите европейски страни също е наложен свободен пазар за стоките произведени в метрополията, като правилото е да се прилагат много ниски тарифи от 3-5%. Британските колонии имат изрична забрана да развиват индустрия. На независимите страни, които не са колонии, а именно страните от Латинска Америка след освобождаването им от испанско и португалско владение, Близкия изток, Япония, Китай, Тайланд и други, под натиска на европейските страни са наложени неравноправни търговски договори за свободен пазар. Свободният пазар с икономически по-развитите метрополии блокира индустриалното развитие на тези страни и дори води до деиндустриализация там където такава все пак се е зародила.

Въз основа на своите изследвания професорът по икономическа история Пол Байрох достига до следното заключение: „В онези части на света, които постепенно ще се превърнат в развития свят протекционизмът е доминиращата търговска политика. Това важи особено за САЩ, които са далеч от либералната страна, за която много хора ги мислят, и които биха могли да се охарактеризират като „родина и бастион на модерният протекционизъм”. Във втората сфера, бъдещият „Трети свят” (и особено в колонизираните страни), либерализмът преобладава. Но тези страни не са имали избор, либералната търговска политика им е била наложена.” – извод, който е в крещящ разрез с предполагаемите ползи и предимства на свободния пазар. Ако радетелите за свободен пазар бяха прави, то би трябвало, например, британските колонии поне да настигнат европейските страни, ако не и да ги надминат, тъй като последните ползват протекционизъм, а първите свободен пазар. Това обаче не се случва. Едва след отхвърлянето на колониалния режим, и установяването на протекционизъм, тези страни започват икономическо догонване.

6. Свобода! Но само за малко.

След двете световни войни колониалната система се разпада, развалени са и неравноправните договори, защо страните от Третия свят не се развиват? Фактите говорят, че много от тях тръгват по пътя на Германия, Япония, Тайван и т.н., т.е. прилагат протекционизъм, замяна на вноса с местна продукция и ангажират държавата в инвестиционна дейност, но по една или друга причина допускат грешки, които спъват икономическото им развитие. В светлината на „Другия канон“ и опита на успелите страни, тези грешки са видими и следователно поправими. Най-честата грешка е финансирането на индустриализацията с чужди заеми. Невъзможността тези заеми да бъдат изплащани на по-късен етап тласкат тези страни в ръцете на западните кредитори и на институции като Международния валутен фонд и Световната банка. Следвайки принципите на ортодоксалната икономическата „наука“, т.е. класовия интерес на богатите, споменатите институции налагат условия, които връщат страните към свободния пазар и ненамесата на държавата в икономиката. Така страните от Третия свят отново се оказват в колониални отношения с развитите страни и следователно отново нямат шанс за развитие.

Тази картина всъщност е повторение на историята. От XVII до XIX век Великобритания, бидейки най-развита икономически вижда своя интерес в налагането на свободен пазар на всички други, като за това ползва както убеждение, така и груба военна сила. Там където успява икономическо развитие не се получава, там където не успява се появяват развитите страни. Днес ситуацията е същата. Развитите страни отново виждат своя интерес в налагането на свободен пазар на всички други и отново успяват при това повече с убеждаване ползвайки за тази цел икономическата „наука“. В началото на колониализма англичаните са имали пълното съзнание, че колониалният режим, който налагат на народите по света, е вреден и е форма на подтисничество. Основният импулс за индустриализация е военната мощ, която е в пряка зависимост от техническото и индустриално ниво на страната. Потискането на индустрията в колониите и стимулирането на такава в метрополиите не може да се тълкува по друг начин, освен като спъване на икономическото развитие и възможностите за военна самозащита на колониите. Икономическата теория и школа на Адам Смит „научно“ доказва ползите от свободния пазар. С появата си тази теория се превръща в морално оправдание на колониализма. В последствие Дейвид Рикардо публикува теорията за относителните конкурентни предимства. Според нея ако всяка страна се придържа към дейностите, в които има относително конкурентно предимство, то свободната търговия ще донесе максимална полза на всички, а не само на по-напредналите икономически. След като колониите нямат индустрия следователно нямат и конкурентно предимство в индустриалното производство и следва не да се индустриализират, а да се придържат, към това което имат – селско стопанство, добив и първична обработка на суровини. Фактът, че деривати на същите тази теории стоят в основата на днешната „научна“ теза за ползата от свободния пазар е още едно доказателство за неоколониалния характер на отношенията между развити и „развиващи се“ страни. Днес илюзията, че развитите помагат на развиващите се, е изключително силна и масово разпространена.

Между днешния и миналия колониализъм има обаче една съществена разлика – колониализма в миналото е повече държавен, докато днешния неоколониализъм е повече класов, или както други биха го нарекли - глобален. В миналото е можело да се говори за британски, френски или испански колонии, тъй като националните държави са водили колониалната политика. Днес развитите държави са само проводник на неоколониалната политика, а самата политика се води от едрия западен частен капитал. През XVIII и XIX век националния фактор стои над класовия. Корелацията между военна мощ и национална индустрия съгласува класовия интерес на буржоазията с националния интерес. Частната индустрия се явява основен печеливш от държавната икономическа политика, но държавата води тази политика в името на националния интерес. Днес класовия интерес стои над националния интерес на отделните държави. Националните държави, включително развитите, биват систематично ограничавани в полза на транснационалния капитал. Правителствата са инфилтрирани от съзнателно или несъзнателно работещи в полза на глобалния капитал кадри. Те прокарват политиката на свободен пазар вече не в полза на националните държави, а в полза на глобални класови интереси, които са инициатор и пропагандатор както на либералната икономическа доктрина така и на „демократичните ценности“. Европейският съюз е блестящ пример за ограничаване правомощията на националните държави в полза на „инвеститорите“. Нека не се лъжем, съществуването на ЕС не е мотивирано от демокрацията или избягването на войни. Целта на ЕС е свободния пазар и разрушаването на националните държави, а в по-далечна перспектива – пълно изтриване на нациите. Като резултат, днес има деиндустриализация дори в развитите страни, но по съвсем други причини – всички развити и добре усвоени производства и технологии са изнесени в по-слаборазвити страни. Така развитите нации също губят от тази нова форма на класов неоколониализъм.

7. Правилният отговор

Връщайки се към нашия основен въпрос, а именно, защо преходът от социализъм към капитализъм се оказа пълен провал, то можем да кажем, че сме намерили правилния отговор – по своята същност Преходът освен реставрация на капитализма е и акт на неоколонизация. Преходът не е освобождение, а заробване. Анализът на икономическите, а и на политическите, практики на Народна Република България в светлината на „Другия канон“ показва, че тя спазва почти всички изисквания за успешно догонващо икономическо развитие. Обратно, Република България не спазва нито едно от изискванията за извършване на догонващо икономическо развитие. Реставрацията на капитализма у нас беше съпътствана с въвеждане на свободен пазар и оттегляне на държавата от икономиката, с което бяха нарушени всички принципи на девелопменталистката икономическа политика. Под внушенията на западните политици и икономически експерти България отвори максимално своя пазар за внос на стоки подобно на британска колония от XVII-XIX век. Установяването на свободен пазар със страните от ЕС се урежда с договора за асоцииране на България подписан и ратифициран от НС през 1993 година, чието търговското споразумение влиза в сила през 1994. Протекционистичните мерки бяха прекратени напълно безогледно без съобразяване с постигнатата конкурентоспособност на конкретната стока на международния пазар. Пазарът на България беше отворен преждевременно и напълно. Оттеглянето на държавата от икономиката се постигна чрез приватизация, отказ от планиране и от прилагане на каквато и да било държавна икономическа политика, различна от оставянето на пазара да свърши своето. След въвеждането на тези мерки в България, като по учебник, и в пълно съгласие с историческия опит, свободния пазар доведе до деиндустриализация. Индустриалните комбинати на България изчезнаха. С тях изчезнаха и работните места. Появиха се бедност и престъпност. Българите тръгнаха по света за препитание, особено образованите, компетентните, можещите. Получихме пълен комплект от ефектите на свободния пазар. България стана жертва на погрешни икономически догми и вече 30 години следва погрешна икономическа политика на свободен пазар и оттегляне на държавата от икономиката. Коригирането на тази икономическа политика изисква излизане от Европейския съюз на първо място и прогонване на голяма част от чуждите инвеститори на второ.

8. България – част от цялото

Въпреки че достигнахме до един доста реалистичен и според мен единствено правилен отговор на основния въпрос за българския Преход, редно е да поразсъждаваме още малко, тъй като изводът, че икономиката е заразена с класов интерес до степен да се превърне в лъжа, има много сериозни последици за целия свят. Краткият исторически обзор показа картина, която е диаметрално противоположна на тезите на днешната ортодоксална икономическа „наука“ за ползите от свободния пазар и ненамесата на държавата в икономиката. Историческите факти подкрепят точно обратната теза, тази на „Другия канон“, която показва, че догонващо икономическо развитие се постига с протекционизъм и държавно управление на икономиката. Очевидно, някакви сили са довели до това толкова драстично отклонение на тази „наука“ от реалността и са я превърнали в идеология. Очевидно тези сили се намират в развитите страни, тъй като те са създали и те, както с частни така и с държавни средства, поддържат това извращаване на икономическото знание.

8.1. Мрежата в чужбина и у нас

Най-големите апологети на свободния пазар са неоконсервативните/неолибералните неправителствени организации (НПО) или както още ги наричат „мозъчни тръстове“. У нас за тях придобива гражданственост определението „соросоидни“, по името на финансовия магнат Джордж Сорос, който е един от главните спонсори на такива НПО чрез неговата фондация „Отворено общество“. Соросоидните НПО в света вероятно са стотици хиляди и се поддържат взаимно чрез изградена помежду им мрежа. По Мрежата тече както наставничеството, така и финансовите средства. Дейностите на соросоидните НПО разбира се не се свеждат само до рекламиране на икономическия (нео)либерализъм, а обхващат доста обширна област, която най-общо може да се нарече прокарване на чужди корпоративно-класови интереси под маската на създаване на демократично гражданско общество. Мозъчните тръстове са узурпатор на общественото мнение. Тяхната недекларирана цел е да доминират общественото мнение, така че алтернативна идея да не може да пробие. Те постигат това благодарение изцяло на външното финансиране, на фона на вътрешната бедност на страни като България. Апогей на техните усилия са цветните революции и арабските пролети, които се разразиха през последните десетилетия.

За да се усети мащаба на явлението нека споменем някои финансиращи организации: Джордж Сорос, чрез неговата фондация „Отворено общество” е може би най-известния, но не и най-големия, спонсор на мозъчни тръстове. Главен спонсор е USAID (United States Agency for International Development, Агенция на САЩ за международно развитие). Друга спонсорираща организация е частната фондация NED (National Endowment for Democracy, Национална фондация за демокрация). NED поддържа повече от 1600 парични „дарения“ за проекти на неправителствени организации … в повече от 90 страни годишно. NED е споменавана и като параван за операции на ЦРУ и е финансирала двама наши външни министри, Николай Младенов и Даниел Митов. Следват „Джърман Маршъл фонд на САЩ”, Фондациите „Форд”, „Рокфелер”, „Карнеги”, „Фрийдъм Хаус” и т.н. За последните няколко е характерно, че над половината от членовете на бордовете на настоятелите им принадлежат на частни корпорации, главно банки и консултантски фирми. Финансиращите организации не са само от САЩ. Световната банка, Съвета на Европа, Европейската комисия, Програмата за развитие на ООН, фондации като „Ханс Зайдел“, “„Фридрих Науман” и „Конрад Аденауер” и дори фирми като „Тисен-Круп” и скандинавски министерства също се занимават с финансиране на мозъчни тръстове.

Сред по-известните соросоидни НПО са институтите „Кейто” (САТО или "Катон") и „Хувър”, „Херитидж фондейшън” „Фрейзър Институт” - Канада, Висеншафтсколег - Берлин, ELIAMEP - Гърция, CASE - Полша, RAND Институт, Съвет за чуждестранни отношения (CFR) - САЩ, „Удроу Уилсън център” - Вашингтон. Фондации като „Конрад Аденауер” и „Фридрих Науман” също работят и като мозъчни тръстове. Централноевропейският университет в Будапеща също е творение на Сорос и е първообраза на НБУ. В края на 90-те Световната банка създава Глобалната мрежа за развитие (Global Development Network), към чието образуване има отношение и Иван Кръстев, основателят на българския мозъчен тръст "Център за либерални стратегии". Нека споменем и някои други български соросоидни НПО „Център за социални практики” „Институт за регионални и международни изследвания”. Един от най-вредните за страната мозъчни тръстове е Института за пазарна икономика (ИПИ), който е най-фанатизирания радетел за свободен пазар у нас. Други български мозъчни тръстове са „Центъра за изследване на демокрацията” „Европейски институт”, „Международен център за изучаване на малцинствата и междукултурните връзки”, Фондация „Пайдея”, „Център за академични изследвания“, „Институт за изследване на близкото миналото”, „Български хелзинкски комитет“, „Училище за политика“ и други. Все пак не пропускам и майката на всички наши мозъчни тръстове - „Институт Отворено общество - София”. Особено активна в България в последните години е фондацията „Америка за България“, с която втория човек в ГЕРБ Цветан Цветанов е в особено близки отношения и която финансира няколко медии у нас.

Съчиняването на текущата доминираща идеология не се извършва само в мозъчните тръстове. То започва доста по-рано, някъде в началото на XX век от небезизвестната Австрийска икономическа школа, като по-късно, през 70-те щафетата се поема от Чикагската икономическа школа на Милтън Фридмън. Извращаването на икономическото знание става в университетите, като съществен принос има проектния принцип на финансиране. Пряко или чрез лобита в държавните структури, частни корпорации и банки осигуряват финансиране на проекти с (нео)либерален характер и създават значителен комфорт и престиж на учените, които ги изпълняват, така че онези, които предпочитат да работят извън зададените рамки, не само намаляват, а и започват да изглеждат като неудачници. Американските университети от своя страна също са инвеститори на значителен капитал и следователно имат собствен интерес в пропагандирането на свободен пазар.

Мрежата от мозъчни тръстове е замислена от видният представител на Австрийската школа Фридрих Хайек. През 1947 година той основава Дружеството Мон Пелерин (Mont Pelerin Society), като в основата му поставя идеята, че бизнесът трябвало да управлява света. Милтън Фридмън е един от първите, които се присъединяват към това дружество. Дружеството Мон Пелерин се оказва замесено в неолибералния експеримент проведен в Чили по времето на Пиночет. През 80-те близо една трета от съветниците на Рейгън са членове на това дружество. Днес то продължава да е активно и според отчетите на Института за пазарна икономика, неговата директорка Светла Костадинова е присъствала на събиране на дружеството през 2009 година.

Разцвета и създаването на Мрежата обаче започва по-късно след размириците в развитите държави в края на 60-те години. През 1974 година Тристранната комисия издава доклад озаглавен „Криза на демокрацията“, който твърди, че се е появил „излишък на демокрация“. Докладът призовава за създаване на институции за индоктринация на младите. Мрежата от мозъчни тръстове, прикрити като неправителствени организации, и свързани с тях фондации ще се превърнат в желаните институции за индоктринация. Тристранната комисия е основана от Дейвид Рокфелер, през 1973 година и се състои от частни лица от няколко развити държави. Нейн пръв изпълнителен директор е Збигнев Бжежински, а един от авторите на доклада е Самюел Хънтингтън, който после ще напише „Сблъсъкът на цивилизациите“. Така се оказва, че не само икономическата, а и политическата индоктринация са поръчани от социална класа, която се окачествява като свръхедра буржоазия, т.н. глобален капитал. Обслужването на класовия интерес на този глобален капитал от развитите държави превръща външната им политика в неоколониализъм.

8.2. Кой стои в дъното?

Ако трябва да сме честни, тук няма нищо ново, всичко е добре забравено старо. След рухването на СССР изместването на баланса в полза на едната от обществените класи е толкова силно, че вече почти не може да се говори за наличие на ляво мислене и леви интелектуалци. Класата на „инвеститорите“ и тяхната мрежа от фондации и НПО удавиха свободното мислене в лъжи и клевети до такава степен, че дори интелектуалци и партии, които считат себе си за леви в един момент защитават класовия интерес на едрия международен капитал тъй като или са заблудени от псевдонаучни теории, като тези на икономическата „наука“, или просто са корумпирани. Няма да е пресилено да се каже, че мрежата от мозъчни тръстове следва принципите, които Хайек приписва на тоталитарните режими в книгата си „Пътят към робството“. Индоктринация се извършва не само в икономическата, а и в социалната и политическата сфера. Класовата борба се превърна в класов побой.

След като лявото е напълно унищожено, на фона на политическите и икономическите борби остават две инвеститорски прослойки. Едната е прослойката на глобалния капитал, около която кръжат богатите поддръжници на президентската кандидатура на Хилари Клинтън, части от републиканската партия на САЩ свързани с фамилията Буш, фамилията Рокфелер, финансиста Джордж Сорос, групи като Билдерберг и Тристранната комисия, европейски и американски свръхбогаташи и т.н.

Именно този глобален капитал е платил за създаването и разпространението на своята класова доктрина под формата на икономическа „наука“. Именно той се нуждае от свободен пазар и ненамеса на държавата в икономиката за да завладява икономически и политически държавите по целия свят в стремежа си за „Нов световен ред“. Неговата цел е премахването не просто на националната държава, а на националностите въобще. Именно затова соросоидните НПО подкрепят миграцията и смесването на нации и религии. Смесването на нациите се очаква да доведе до изчезването им, до претапянето на човека в хомо економикус. Всяка институция, държава, нация, религия, родина, история, община, племе, която може да обедини и доведе до организирани действия на групи хора трябва да бъде унищожена, тъй като основният страх на богатото малцинство е страхът от организираното неподчинение на бедното и презряно мнозинство.

Глобалния капитал е този, който създаде и използва Мрежата от НПО за да държи в подчинение завладените държави и да дестабилизира непокорни държави, чрез цветни революции, национални пролети и други включително насилствени методи за смяна на неудобни правителства. Чрез свои поддръжници и съзнателни или несъзнателни агенти на влияние глобалния капитал контролира американските военни, НАТО и администрацията на ЕС. Чрез саудитските и кувейтските петролни шейхове глобалния капитал поддържа ислямския тероризъм. Факт е, че армията, която през 2003 година за три месеца разгроми 400 хилядната армия на Ирак, над две години не успя да се справи с четири пъти по-малката армия на ИДИЛ! Деленето на терористите на наши, т.е. „умерени“ и по-малко наши е само един от признаците на абсолютната аморалност на глобалния капитал. За глобалния капитал и държавите, които владее, няма международни закони. Международните закони са за Русия, Китай, Иран и т.н., но не и за САЩ, Великобритания, Германия, Франция или Канада. Коя развита Западна страна би позволила на централния площад в столицата  група граждани да палят гуми, да блокират сградите на държавните институции и да ги палят? Никоя! Но в Украйна подкрепиха подобен вандализъм, а висш американски държавен служител дори раздаваше понички на „мирните протестиращи“. За каква демокрация става дума, когато по-малко от 0.2% от населението на една страна с палежи, побоища и убийства сваля законно избрано правителство! Защо американското посолство в Украйна може да бъде щаб на украинските превратаджии и това не е осъдително, въпреки че е нарушение на международното право, но предполагаемото хакване на пощата на демократическата партия, за което се обвинява Русия, е възмутителна намеса в изборите в САЩ.

За западните доминиращи медии, които масово са собственост на глобалния капитал, няма срамна лъжа, всичко е допустимо, а политкоректността и автоцензурата са достигнали до такива нива, че да се говори за свобода на словото вече е смешно. Олицетворението на свободата на словото в западните държави са карикатури като „Шарли ебдо“. В медиите се тиражират масово лъжи, на които вече се гледа като на общоприети истини. Свалянето на Янукович в Украйна бе един чист дори въоръжен преврат, но в западните медии, включително в българските, това е борба на украинския народ за демокрация и независимост от руското влияние. Десетилетията помпане на антирусизъм в Украйна, както между впрочем и у нас, доведе до последвалия етнически конфликт в Донецка и Луганска области и до клането в Одеса. Последното вече не съществува за медиите, както и сваления малоазийски самолет. Западът прие кървавият преврат в Киев за демокрация, но не и безкръвния референдум в Крим. Вместо това, медиите масово тиражират лъжата, че Русия била „нахлула“ в Украйна. Кога? Къде? Кой беше убит? Военно „нахлуване“ се случва без един изстрел, демократична смяна на правителство оставя над 100 трупа. Нека припомним и не по-малко съществената лъжа за оръжията за масово унищожение на Саддам Хюсеин. Заради тях бе унищожена държавата Ирак и на част от нейната територия се разпростря ИДИЛ. През април 2018 САЩ, Великобритания и Франция обстрелваха Сирия с ракети поради „съмнения“ за предполагаема употреба на химическо оръжие от сирийската армия. Самата теза за „освобождаване“ на някой народ от неговия „диктатор“, който „избивал собствения си народ“ се провали с гръм и трясък в Ирак. Умряха повече хора, отколкото Саддам е „избил“ и би „избил“, ако не беше свален. Поука няма, защото тезата е само оправдание и то само за пред слабите умове. Унищожени бяха Либия, заради Кадафи и Сирия, заради Асад.

Глобалния капитал превърна самата Западна демокрация в карикатура, и то не само заради медийните манипулации, поради които обикновения човек е дезинформиран и лъган и не може да вземе информирано решение. Самата идея за демокрация вече е отровена от двойния стандарт на Западните развити държави по отношение на прилагането на демократичните принципи. Двойният стандарт показва, че демокрацията за Запада не е автентична ценност. Както зад икономическата „наука“ се крие класовия интерес на глобалния капитал, така зад „демократичните ценности“ се крие опита на глобалния капитал за политическо завладяване на държавите, тъй като една колония е действителна колония не само ако е поставена в условия на свободен пазар с икономически по-развити страни, а и ако е политически подчинена. Двете неща обикновено вървят заедно и ако едното се случи, то другото неминуемо настъпва. С едно изключение – Русия.

Едва ли ще бъде пресилено, ако се каже, че глобалния капитал е постигнал перфектното зло. В неговите планове обаче освен Русия има и някои други проблеми. В Европа се наблюдава трайна тенденция към обедняване, а към момента претапянето на мигрантите в хомо економикус не изглежда да се получава, тъй като те поставят на първо място религиозните си искания, а не максималната полза. А и максималната полза я разбират малко по-иначе. Вместо да подбиват цената на трудовия пазар, те предпочитат да тежат на системите за социално подпомагане на европейските страни. Това провокира националните чувства на европейските граждани и събужда тяхната национална идентичност. Като резултат в цяла Европа има възход на националистически и крайно десни партии - британската "Партия за независимост на Обединеното кралство", германската "Алтернатива за Германия", гръцката "Златна зора", унгарските дяснорадикална партия Йобик и национално-консервативна партия Фидес на Виктор Орбан, полската национално-консервативната партия "Право и справедливост", френският Национален фронт на Марин льо Пен, каталунските националисти, италианската „Северна лига“, белгийската „Фламандски интерес“, партията „Финландци“, Датската народна партия, Партиите на свободата в Австрия и Холандия. Глобалния капитал громи тези партии като популистки или неофашистки и естествено ги обвинява в рушене на „европейските ценности“ и връзки с Русия. Процесът не е само европейски. Доналд Тръмп звучи (или звучеше) като представител на същата класа в САЩ и е критикуван по същия начин и отново с обвинения за влияние от Русия.

На съвременния медиен език националистическите и крайно десните партии били най-сериозната заплаха за следвоенния европейски проект. Тези партии са изразител на интересите на сравнително по-слабия и дребен национален капитал. Класата на националния капитал е не по-малко радикална в своите прокапиталистически виждания от класата на глобалния капитал. Единствената разлика във възгледите идва от факта, че бизнеса на класата на дребния национален капитал е съсредоточен главно в страната, с малки или нищожни инвестиции в чужбина. Идеята тук е проста – да се използва държавата за защита на местния национален капитал от международния глобален капитал. Това става чрез известни протекционистични мерки. Тъй като силата на парите не е на страната на дребния национален капитал, той е принуден да експлоатира негативните чувства на местното население за да набере електорат. В това си старание националистическите партии могат да достигнат и до ксенофобия, макар че това би имало по-скоро обратен ефект. Съществено е да се отбележи, че макар и да е антиглобалистки настроена, класата на националния капитал няма визия за национално икономическо развитие в термините на „Другия икономически канон“. Целта е да се изолира влиянието на глобалния капитал и да се използва държавата за собствено обогатяване.

Избирането на Тръмп за президент в САЩ, излизането на Великобритания от ЕС нанесоха известен удар върху неолибералния елит на глобалния капитал. Именно затова самият Сорос „обяви война“ на Тръмп, а медийния вой в САЩ достигна нечувани измерения. Ситуацията все пак бе овладяна, Тръмп вече е „опитомен“, а изборите във Франция бяха спечелени от човек на глобалния капитал. Но дори някога националистическите партии да вземат властта, глобалния елит ще ги корумпира, както корумпира левите. Неолиберализмът може да бъде отхвърлен, но класовата идеология криеща се под наименованието „икономическа наука“ ще остане. Хаосът може да стане по-голям, но основата на капиталистическото общество няма да се промени, а това означава, че силите на глобалния капитал отново ще надделеят. Дори руснаците и китайците, които разчитат на многополюсен модел на световния ред, не осъзнават вредата от свободния пазар.

Нека не бъда разбиран криво, не става въпрос за конспиративни теории, а за най-обикновено осъзнаване и преследване на класов интерес гарниран с болни елитарни амбиции. Дори може да се каже, че става дума за нормално функциониране на демокрацията, при което хората с по-големи възможности успяват да наложат своите виждания. Това би било допустимо, ако методите на налагане не включваха манипулация и заблуда и ако резултатите не бяха толкова негативни за огромното мнозинство. Така се оказва, че в условията на значително икономическо неравенство, политическото равенство е практически невъзможно, независимо че е законово гарантирано. С други думи, демокрацията и капитализма са несъвместими – извод, който отново и съвсем предвидимо е в пълно противоречие с общоприетото мнение.

9. „Криво я разбираш цивилизацията, байно!“

Борбата на глобалния капитал за световно господство естествено засяга и България. Както видяхме, на България вече са наложени условия на свободен пазар с развитите страни, което означава, че преходът от социализъм към капитализъм е неоколонизация. Както не са се развили икономически колониите от XVIII и XIX век, така няма да се развие икономически и България днес. Това е отговорът на поставения в началото въпрос за провала на прехода от социализъм към пазарна икономика. Икономическият управленски елит на днешна България е изцяло индоктриниран в термините на класовата идеология на глобалния капитал разпространяваща се под наименованието „икономическа наука“. По тази причина в България се въведоха и се въвеждат погрешни икономически и социални практики в ущърб на българския народ. Докато не се прекратят тези практики бедността престъпността и корупцията ще процъфтяват.

Същевременно, в момента България няма и политическа самостоятелност. Факт който е особено очевиден по времето на трите правителства на Бойко Борисов. В тях имаше няколко министри, които аз наричам „Вашингтонски парашутисти“, тъй като бяха „спуснати“ на Бойко Борисов „директно“ от Вашингтон. Това са бившият служител на Световната банка Симеон Дянков и бившите министри Николай Младенов и Даниел Митов. Ако първият фанатично следваше повелите на пазарния фундаментализъм, то другите двама нескрито обслужваха американския интерес. Николай Младенов съдействаше на арабските пролети и организираше срещи на „сирийската опозиция“ в Правец, а Даниел Митов, заедно с Кристалина Георгиева, провали избора на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН, защото била предпочитаната руска кандидатура. Пак защото САЩ не вярвали на България и по-специално на новоизбрания президент Румен Радев, Митов предаде позицията ни на непостоянен член в Съвета за сигурност на ООН на по-предсказуемата Полша. Николай Младенов има тесни връзки клана на Хилари Клинтън още от нейното посещение в България през 90-те, а Даниел Митов открито посещава националната конвенция на демократите в САЩ. Президента Плевнелиев попадна под влиянието на соросоидните НПО и започна да се изявява като американски ястреб. Към края на мандата си той вече бе напълно неадекватен на обстановката, в която се намира. В прощалното си интервю стигна до там да твърди, че политиката на Русия ни връщала в XIX век. Твърдение точно обратно на действителността – неоколониализма на глобалния капитал, на който неволно служи той самия не на думи, а на практика възстановява международните отношения от XIX век. Умопомрачително! Самата партия ГЕРБ е в необичайно близки отношения с фондациите „Ханс Зайдел“ и „Конрад Аденауер“ и показва благосклонност към „Америка за България“. Факт е също, че посещението на трима американски сенатори свали правителството на Орешарски и спря строежа на газопровода Южен поток. Добавянето към „руската енергийна зависимост“ и на турска зависимост, би следвало да се счита за крупно национално предателство достатъчно за искането на оставката на Бойко Борисов! В своето безсрамие последния обяснява как строи интерконектори за американска газ и как ще внасяме ток от Грузия, за да го продаваме на Европа. И това при условие, че ГЕРБ спряха строежа на АЕЦ Белене, щото бил скъп и неоправдан. Но не построиха и седми блок на АЕЦ Козлодуй, защото американските ни приятели предложиха още по-висока цена, при това за един реактор. Затова сега ще пускаме ток от Грузия. Грузия е добър приятел на САЩ: устрои война с Русия през 2008 година. Повече от очевидно е, че нашата политика и икономика се управляват отвън, най-често в полза на определени лобита в САЩ, за които завладяването на Русия е болна фикс-идея.

Стъпките, които България би трябвало да предприеме в текущата ситуация са колкото прости толкова и сложни. Икономическата част, тази за която икономистите твърдят, че само пазара може да „оправи“ всъщност е по-лесната. Достатъчно е да се изучи историческия опит, да се анализира съвременното технологично състояние на света и да се определят целеви индустрии, които да бъдат подпомагани. По-големият проблем е идеологическата зараза на западната демагогия, която обвързва демокрацията и човешките права със свободния пазар и частната собственост и която е обхванала много голяма част от класата на наемния труд, включително интелигенция и политически елит. Поевропейчването е дълбок проблем на българската (псевдо)интелигенция. Третият проблем, който стои в основата на другите два е глобалният капитал. Поемането на открит курс срещу интересите на глобалния капитал ще има доста предвидими резултати – югославски, украински, сирийски или друг подобен сценарий на насилствено „възстановяване на демокрацията“. Шансът на България е в отслабване на позициите на глобалния капитал в световен мащаб. Това означава, че правилната за България политика е в създаване на проблеми на съюзниците ЕС и НАТО в полза на Русия. Позицията на „лоялни партньори“ противоречи на националния интерес и представлява национално предателство. Тя е потвърждение на колониалния статут на България.Много по-уместен е подходът на тихата съпротива. Липсата на съпротива, неправилната оценка на периода на социализма, вменяването на национална вина за този период от историята ни, както и опитите за преоценка на Турското робство, имат за цел задълбочаване или създаване на национален комплекс за малоценност и унищожаване на националното самосъзнание, а оттам и на българската нация.

Следователно, най-важната и пряка задача на българите е опазването на националното самосъзнание, което изисква на първо място очертаване и изясняване на опасността, на която е изложено. Преоценката на миналото е основна компонента на усилията за запазване на националното достойнство, но за съжаление тя също се пречупва през местни класови интереси, които поради криворазбран собствен интерес се солидаризират с глобалния капитал. Втората компонента на запазване на националното самочувствие изисква разбиране на същността на капиталистическата система и западната цивилизация. Само тогава можем да разберем как да се справим с източниците на бедността.

Западната цивилизация не е това, за което се представя и за което я смятаме. Както е писал Добри Войников „Подобен на маловръстно дете, нововъзрождающий са народ има слабостта да са досягва повече до ония неща, които бият повече на очи. Тъй вънкашната лъскавина на работите прави му най-силни впечатления. Следствието е взето вместо самата причина, отражението — вместо самата същност. Повърхните впечатления оставят и повърхни познания: а от такива познания излизат криви разсъждения. От това — и криви убеждения, които представят смешни умове.“ Днес, 148 години след написването на тези редове ние отново разбираме криво цивилизацията. Под външната лъскавина на материалния просперитет и спазването на индивидуални права, западната цивилизация крие морално-етична система основана на агресия, манипулация, лъжи, демагогия, доминация и подчинение. „Цивилизационният избор“, който ни се натрапва в последните 30 години не е нищо друго, освен призив за подчинение на глобалния капитал и неговите претенции за световно господство.


Кихано
17 юли 2019

Литература “

1. Галъп интернашънъл „25 години по-късно - равносметки и интерпретации“,
2. Алфа рисърч „Преходът: митове и памет, 25 години по-късно“,
3. Фридрихъ Листъ „Система на народното стопанство и минтническата политика“, Държавно издателство, София (1926), Превод Рачо П. Косевъ
4. Paul Bairoch, „Economics and World History: Myths and Paradoxes” University Of Chicago Press, (1993)
5. Ha-Joon Chang „Bad Samaritans: The Myth of Free Trade and the Secret History of Capitalism”, Bloomsbury Publishing PLC (2007)
6. Erik S. Reinert, “How Rich Countries Got Rich ... and Why Poor Countries Stay Poor“, London: Constable (2007)
7. John Minns „The Politics of Developmentalism: The Midas States of Mexico, South Korea and Taiwan“, Palgrave Macmillan Ltd, Basingstoke, Hempshire; New York. (2006)