Капитализмът в едно уравнение

В няколко предишни текста намекнах, че съществуват съотношения от елементарната алгебра, които разкриват същността на капиталистическата парична система. Тук ще опиша тези съотношения, като предварително изложа едно солидно и неочаквано доказателство в тяхна полза.

Дългът на домакинствата

Ще пресъздам един текст който написах преди време на английски за едно издание. Той започваше с въпроса защо съществуват кредитните карти? Защо са възникнали и са най-разпространени в богатите страни?

Този въпрос бе провокиран от едно телефонно обаждане от банка, с което ми предлагаха кредитна Бяла карта. Не – отговорих аз – кредитните карти са за бедните, аз винаги имам наличност. Служителката от другата страна на телефонната линия зависна и след известна пауза изръси стандартна фраза – ако съм размислел и т.н.

Като се замислих, прав бях. Защо ви е необходима кредитна карта? Името ѝ подсказва – за да вземате кредити, а щом ви трябват кредити, значи нямате наличност, т.е. разходите ви надхвърлят приходите, като на беден човек. Нещо друго, много търговци на запад изискват кредитна карта. Особено хотелите. Защо? Защото за тях клиента е по подразбиране неплатежоспособен, беден. Затова, нека неговата банка плати, а после тя да се разправя с него.

Но ако кредитните карти са по-разпространени на запад, то западните граждани следва да са по-задлъжнели. Така се и оказа. Данни за задлъжнялостта на домакинствата по държави могат да се намерят в база данни на Международния Валутен Фонд (1). Данните от нея са показани на двете графики по-долу. Както се вижда, има ясна връзка между БВП на глава от населението и дългът на домакинствата, като процент от БВП. За икономически данни разбросът е нормален, дори бих казал – малък.

Фигура 1 Зависимост между брутния вътрешен продукт (БВП) на глава от населението и дългът на домакинствата като процент от БВП за 2018 година по данни на МВФ (1). Двете графики са идентични, разликата е в надписите на държавите.

Така попадаме в парадокс. Колкото по-богата и по-развита е една страна, токова по задлъжнели са гражданите ѝ. Колкото повече и по-ефективно произвежда една държава – толкова по задлъжнели са живеещите в нея. Как става така? За да купят стоките и услугите, които вече са произвели, хората трябва да теглят заем! Странно!

Печалбата – рак на обществото

Както е добре известно, всяка фирма начислява печалба независимо какво произвежда – потребителски стоки, инвестиционни стоки или суровини или пък предоставя услуги. Това означава, че сумарната цена на всички стоки и услуги в системата може да се представи като сума от всички заплати платени в системата и всички печалби придобити в системата:Цени=Заплати+Печалби. Заплатите обикновено отиват за потребление, а печалбите за инвестиции и кредити. Следователно съвкупната цена на произведените стоки за период от заплата до заплата е по-голяма от изплатените заплати Цени>Заплати. Следващата заплата не помага, защото за да бъде получена трябва да бъдат произведени още стоки, чиято цена отново включва печалба. От това следва, че стоките не могат да бъдат изкупени от хората, които са ги произвели – точно както се оказва според данните за задлъжняването. След като стоките не се изкупуват, няма смисъл от инвестиции в повече производство. Решението е в кредитите – реализираните печалби се раздават като кредити на населението и то купува. При това, поради банковата мултипликация, обемът на кредитите може да е много (до 9 пъти при изискване за 10% банков резерв) по-голям от първоначално вложената в банката печалба. Същевременно по този начин банковата система създава пари. Разбира се, ако се изтеглят толкова заеми, че сумата им, плюс заплатите надмине сумарната цена на стоките, то цените ще се повишат (инфлация) и „излишните“ пари ще бъдат обрани като печалба. Така се получава, че сумарната (агрегатната) печалба е равна на новосъздадените пари, които са равни на обема на дълговете както на домакинствата, така и на държавата. Това е същността на сбърканата капиталистическа система. Затова колкото по-ефективни са организацията и производството на една страна, толкова по-голяма е печалбата и задлъжнялостта на домакинствата – зависимост, която виждаме на Фигура 1.

По-детайлно разглеждане на горното уравнение и последствията от него може да бъде намерено в работите на немския икономист Egmont Kakarot-Handtke (2). За разлика от мен, той разделя печалбата на разпределена и задържана. Разпределената са сумите раздадени като дивиденти, а задържана е печалбата, която компаниите задържат за себе си и ползват за инвестиции. Той счита, че разпределената печалба се използва за потребление, като така я прибавя към заплатите. Тогава получава, че дълговете са равни на задържаната печалба. Разликата с това, което аз пиша е теоретически несъществена и се състои само в оценката ни за това кои пари отиват за потребление и кои за инвестиции. Всъщност, вярното деление е точно на пари предназначени за потребление и пари предназначени за инвестиране и кредитиране. То е дадено още от Маркс. Така моя подход е приблизителен, тъй като някои изпълнителни директори получават толкова големи заплати, каквито не могат да похарчат за потребление и следователно спестяват (т.е. кредитират) или инвестират някъде. Същевременно има много дребни частни собственици, които съществуват около ръба на банкрута и цялата им печалба отива за потребление. Подходът на Kakarot-Handtke също е приблизителен тъй като и той изпуска излишните пари на високоплатените изпълнителни директори, а освен това има много богати хора, които не могат да похарчат дивидентите си за потребление и също ги инвестират. Ако се използва правилното разделяне на пари за потребление и пари за инвестиции, то ще се получи, че дълговете са равни на парите за инвестиции. Парите за инвестиции обаче обикновено са частни. Независимо дали с тях се инвестира или кредитира, те водят до личното обогатяване на собственика им за сметка на задлъжняването на всички останали.

В първо приближение обаче ще считаме че уравнението Цени=Заплати+Печалби е правилно и ще наричаме „печалби“ парите за инвестиции. Вероятността двете да се припокриват в голям обем е доста голяма така че грешката, която допускаме едва ли е голяма, а и би била съществена само при количествени оценки, каквито не се каним да правим. Важен е факта, че печалбата разрушава равенството между цени и заплати, от което се поражда дълг.

В политически и властови аспект тази система на растеж чрез дълг е много удобна за свръхбогатите. Независимо кой е длъжникът, държавата или домакинството, те във всеки момент могат да бъдат поставени „на колене“ от кредитора. Помним Гърция през 2012. Така отношенията кредитор-длъжник са отношения на господар и роб. За свобода не може да се говори. Това е втората причина, поради която дълговете не се предполага да бъдат връщани. Първата е крахът на самата система.

Двойна смърт

В една от своите статии Kakarot-Handtke дава условие, при които капиталистическата система би колабирала. Това е състоянието, при което дълговете биха били изплатени. Тогава печалбите изчезват и всичко замира. Има обаче още едно състояние на смърт. Когато дълговете не нарастват и печалбите не нарастват. Такава ситуация се получава, когато парите за инвестиции са много повече от парите за потребление. Представете си, че инвестирате 10 лв. в производството на чифт гащи и искате да получите 10% печалба. Това означава че товарите цената на гащите с 1 лев. Ако обаче инвестирате 100 лв. и пак искате 10% печалба, то тогава товарите цената с 10 лв. Тогава обаче хората се оказва че не искат да купуват на такава цена още по-малко да вземат заем за да купят. Тогава ще трябва да се задоволите с 1 лев печалба за своите 100, т.е. с 1% печалба. Това е сценарият, който се развива в момента. Поради своя характер, печалбите растат експоненциално, т.е. парите търсещи инвестиция растат експоненциално, а реалната икономика и потребностите на хората – не. Това означава намаляващи с времето печалби, а липсата на печалби е смъртта на капитализма.

Този проблем се решава по няколко начина. Първо – технологичен скок. Създават се нови продукти, които всички искат да купят. Второ – разширяване на нови територии, в които има незадоволени платежоспособни хора. Трето – война. Разрушаване на наличното за да се инвестира във възстановяването му. Към настоящия момент технологичен пробив не се очаква, а капитализма е превзел цялата планета. Остава третия вариант – война.

Има аналитици, които смятат, че ефектите на коронавируса са като на война и това щяло да помогне на капитализма. Аз не мисля така. Точно обратното, епидемията блокира реалната икономика и следователно създава още по-голям проблем за парите търсещи инвестиция. От друга страна обаче има и сектори, на които коронавируса не влияе или влияе положително, например продажбите по интернет. Така че ефектите на коронавируса може да се окажат преодолени за сметка на преразпределение на капитала между отраслите. Така очакването за голяма криза следва да идва повече от политическата борба между републиканци и демократи в САЩ отколкото от коронавируса.

Заключение

За капиталистическата система важи уравнението Цени=Заплати+Печалби. Подчертавам, за затворена капиталистическа система и за съвкупните цена, заплати и печалби. Общата цена на стоките винаги е по-малка от общата сума на заплатите. Тъй като преобладаващата част от печалбите се употребяват за инвестиране и кредитиране, а не за потребление, то хората произвели стоките и услугите не могат да ги изкупят. След като стоките не се изкупуват няма смисъл в инвестиране в още производство – икономиката колабира. За да функционира се прибягва до кредити – печалбата, чрез банковата мултипликация се използва за създаване на пари чрез дълг. С парите от този дълг се изкупуват стоките и реализират печалбите. Така богатите трупат печалби за сметка на дългът на бедните и държавата. Системата не може да съществува без дългове. Без дългове няма печалба, а печалбата е ключовия фактор в капиталистическата икономика. Същата тази печалба обаче прави паричната система на капитализма математически несъстоятелна, което предизвиква в постоянно растящи дългове. Всеки, който заговори против дълговете в капиталистическата система или демагогства или не разбира системата. Дългът обаче е робство, за този, който трябва да го плаща. Както вече съм писал, отношението кредитор-длъжник е като робовладелец-роб. В предвид масовото задлъжняване дори в развитите страни, то приказките за „свобода“ са силно преувеличени.

Кихано
28 септември 2020

1. IMF DataMapper, Household debt, loans and debt securities
2. Egmont Kakarot-Handtke at SSRN . Основната идея се повтаря във всички статии, които съм прегледал, но основните са №14 и №66. Статиите разбира се не са публикувани в икономически списания. Икономикса не търпи такива ереси.