Култ към една патология: първа част

Привържениците на икономическия либерализъм и неограничения капитализъм са невероятен източник на учебникарски грешки. Нека започна необичайно, с няколко цитата от един текст:

„Аз съм. Аз мисля. Аз искам. Моите ръце, моят дух. Моето небе, моята гора. Моята земя, какво друго трябва да кажа? … Това, моето тяло и моят дух, това е краят на търсенето. … Аз съм значението. … Аз съм значението. Исках да открия основания за съществуването – нямам нужда от никакво основание да съществувам, не ми трябва никакво разрешение за това. Аз съм основанието и разрешението. Моите очи виждат и те правят земята красива. Моите уши чуват и те дават песента на света. Моят ум мисли и неговият разсъдък е единственият лъч, който може да намери истината. Моето желание прави избор и изборът му е единствената повеля, която трябва да следвам. …

Бяха ми дадени много думи. Много от тях мъдри, някои лъжливи, но само три са свещени – „Аз искам това!” Накъдето и да поема, пътеводната звезда е с мен. Пътеводната звезда и магнитът, които сочат пътя, а те сочат само в една посока – към мен.

Моето щастие не е средство за постигане на някаква цел. То е цел само по себе си. То е самата цел, цел на самото себе си. И аз не съм средство за каквато и да било цел, която другите искат да постигнат. Аз не съм инструмент, който да използват.

Аз не се отказвам от съкровищата си, нито ги деля с някого. Богатството на моя дух не може да се прахосва като медни монети, да се хвърля на вятъра като подаяние за бедните духом. Аз браня своите съкровища: моята мисъл, моята воля, моята свобода. А най-голямо съкровище е свободата.

Аз удостоявам хората със своята обич. Но тази чест трябва да се заслужи.

Понеже в храма на своя дух всеки е сам, нека всеки да пази своя храм недокоснат и неосквернен. И нека да върви ръка за ръка с другите щом иска, но само извън този свят праг.

Думата „ние” е като вар, която се посипва върху хората, която се втвърдява като камък и смазва всичко под себе си. Бялото и черното са еднакво изгубени в нейната сивота. Тя е думата, с чиято порочните крадат добродетелта на добрите. С чиято помощ слабите крадат мощта на силните, с чиято помощ глупаците крадат ума на мъдрите. Какво ще остане от радостта ми, ако всички ръце, дори и нечистите, са в състояние да я докоснат. Какво ще остане от радостта ми, дори ако глупаците са в състояние да ми заповядват. Какво ще остане от свободата ми, ако всички негодни и немощни се превърнат в мои господари.

Сега виждам лицето на бог и издигам този бог над земята. Този бог, когото хората търсят откакто съществуват. Този бог, който ще им даде радост и гордост. Този бог, тази едничка дума „Аз”.

Как мислите, какъв човек е написал този текст? Текстът сигурно е отблъскващ за мнозина, и то основателно. Можем много да съжаляваме, че психологическата култура на хората е толкова ниска. Всеки човек с бегли психологически познания би заподозрял патология, а за психолозите текстът вероятно би бил находка, особено като разберат кой е авторът. В случая не е необходимо да си психолог или психиатър за да поставиш „диагноза”, тъй като патологичните симптоми са изключително ярко изразени. Става дума за психическо заболяване, описано най-напред от Зигмунд Фройд, който му е дал и името – нарцисизъм, по името на самовлюбения митичен герой Нарцис. Днес заболяването се нарича „Нарцистично личностно разстройство” и съществува в Международната класификация на болестите (МКБ-10) под номер F60.8 (1). Болестта съществува и в Диагностичния и статистически наръчник на психичните болести (Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders) (2,3). Критериите за нарцистично разстройство според този наръчник са (3,4):

1. Засилено чувство за собствена значимост (преувеличаване на собствените успехи и възможности, желание за признаване без заслуги)
2. Идеи за собствено превъзходство, неограничен успех, власт, красота, интелигентност
3. Убеждение за собствена уникалност. Вяра, че могат да бъдат разбрани и следва да контактуват само с „висши” хора и институции
4. Рядко признаване на свои грешки или недостатъци
5. Изискване на възхищение от околните
6. Очакване за неотменно добро отношение, независимо от поведението
7. Очакване за привилегировано отношение и естествено съгласие с него
8. Експлоататорско отношение към околните, което се приема за естествено
9. Липса на емпатия – неспособност да признае или разпознае нуждите и чувствата на другите
10. Чести прояви на ревност или убеждение, че другите му завиждат
11. Чести прояви на безпардонност и арогантност

За поставяне на диагнозата е необходимо да са изпълнени само 5 от тези единадесет критерия (3,4). 

Без особени усилия и анализ се вижда, че дадените по-горе цитати покриват  първите два критерия с излишък. Егоцентризмът в цитатите е дразнещо силен. Чувството за превъзходство и демонстрирането на превъзходство, също. Делението на хората на добри и порочни, силни и слаби, мъдри и глупави, и естественото поставяне на себе си в групата на първите, т.е. „по-висшите”, веднага покрива и третия критерий. Липсата на следи от минимално съмнение в своята правота покрива и четвъртия критерий. Удостояването с обич срещу изпълнението на определени изисквания сочи към изпълнение на  критерий 9 и 5, макар и изискванията за удостояване с обич да не са споменати. Безапелационния лозунг „Аз искам това” определено говори за липса на минимално съобразяване с другите, т.е. за липса на разбиране за чувствата и нуждите на другите. Ревностното пазене на някаква собственост, „радост” или „свобода”  от „всички ръце, дори немощните” и очакването да бъде „инструмент, който да използват”,  навяват към покриване на 10. Целият текст е достатъчно арогантен. Обидното отношение към „слабите”, „немощните”, „негодните” и особено „глупаците” само засилва покриването на критерии 11. Така имаме 6 сигурно покрити критерия и 2 почти сигурно покрити критерия.

Кои критерии не са изпълнени? На пръв поглед критерий 8 не е изпълнен. В текста се казва още (виж бележка 5) „Нито дължа нещо на братята си, нито имам да вземам нещо от тях. Никого не моля да живее за мен и аз не живея заради другите. Не ламтя за ничия душа, нито давам своята на някого. Не съм нито враг, нито приятел на своите братя.” и „Ще си избирам приятели сред хората, но няма да имам нито роби, нито господари. И ще избирам само онези, които ми харесват. Тях ще обичам и ще уважавам, но нито ще им заповядвам, нито ще им се покорявам.” Ако вникнем в текста на критерий 8 обаче виждаме, че всъщност страдащият от нарцисизъм приема експлоатирането на другите като нещо естествено и разбиращо се от само себе си. Нарцисът не е необходимо да прави нещо, за да експлоатира другите. Експлоатирането на другите му се полага по право. В цитатите със сигурност няма данни единствено за покриването на критерий  6 и 7, а 5 е на граница. Но нека допуснем, че критерии 5, 6, 7 и 8 не се покриват. Останалите 7 са достатъчни, за да определим текста като дело на човек, страдащ от нарцистично личностно разстройство.

Нека сега видим откъде са тези цитати и кой е авторът им. Да, точно от книгата „Химн” на Айн Ранд. Цитатите са от Част 11 (5). Нека се поинтересуваме какъв човек е била Айн Ранд. Бинго! Наистина е била болна от нарцистично личностно разстройство. Скучни биографии на Ранд, изчистени от елементите на персоналния й характер могат да се намерят на много места (6). Както се оказва, има поне три нейни биографии (7-9). Писателят Майкъл Прескот твърди, че и трите са враждебни към нея, но трябва да се задоволим с тях, поради липса на други (10). За отбелязване е, че двама от авторите – семейство Брандън - са нейни дълбоки почитатели, които скъсват с нея по очевидни причини – непоносимия й, предопределен от болестта, характер. Ето какво е разбрал Майкъл Прескот от биографиите й (10).

„Съдейки по тези книги всеки би казал, че Ранд е крайно нарцистична. На нея й липсва емпатия. Тя може да е много очарователна (чарът и харизмата са обичайни черти на социопатията), но е и податлива на изблици на гняв и разочарование.”

"Тя използва млади, емоционално уязвими хора и често унищожава самочувствието им с отмъстителна жестокост. Тя твърди, че обича мъжа си, но в същото време пред очите му върти любов с по-млад мъж, ситуация която довежда съпруга ? до алкохолизъм."

"Ранд е хипохондричка. Показва признаци на параноя. Пристрастена е към цигарите и амфетамините, пуши по две кутии цигари на ден и гълта (диетични) хапчета с шепи."

"Тя мрази обикновените хора и ги счита за грозни, глупави и нерационални, а в същото време гледа на себе си като на най-великия писател в историята и най-великия философ след Аристотел. "

"Тя не се интересува от ничии други нужди или чувства, освен от своите. Писмено е заявила, че никой не й е помогнал някога, когато всъщност с години се е ползвала от даренията и връзките на роднини, бизнес асоциации и приятели. До края на живота си успява да отчужди от себе си почти всички свои приятели и умира почти сама.”

Заключение
Мисля, че тези характеристики са достатъчни, за да се направи недвусмисленото заключение, че Айн Ранд е страдала от психическото заболяване нарцистично личностно разстройство. Дали е била също и гениална писателка? Малко се съмнявам. Талантлива? Може би. Все пак не всеки нарцис успява да напише толкова книги. Дали обаче талантът й е насочен в положителна посока? Определено не. С творчеството си, Ранд прави от своята психопатология пример за подражание. Странното е, че има последователи. Всъщност, защо да е странно? 

 Кихано 30 януари 2011

1. „МКБ-10 Психични и поведенчески разстройства”, издател Национален център за изследване на човека и Център за сътрудничество със СЗО за изследвания и обучение в областта на психичното здраве, (1998) стр. 175. Книгата е превод от Tenth Revision of the international classification of diseases, Chapter V, WHO/MNH/87.1.Rev.4 WHO Geneva, 1990. 
2. „Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders”, American Psychiatric Association (2000) 
3. Нарцисизмът - разстройство на личността?
4. Wikipedia, Narcissistic personality disorder 
5. Част 11 от „Химн” на Айн Ранд издателства „МАК” и „Изток-Запад”, (2010).
Издателите на книгата са решили да й направят и аудиовариант, в който текстът се чете от артистката Татяна Лолова. Долният текст записах лично под диктовката на Татяна Лолова, така че пунктуацията може да не отговаря на текста в печатния вариант на книгата. Прочита на Татяна Лолова можете да свалите от сайта на Г.Ангелов .
Аз съм. Аз мисля. Аз искам. Моите ръце, моят дух. Моето небе, моята гора. Моята земя, какво друго трябва да кажа? Това са думите, това е отговорът. Стоя тук на планинското било. Вдигам глава и разтварям ръце. Това, моето тяло и моят дух, това е краят на търсенето. Исках да разбера значението на нещата. Аз съм значението. Исках да открия основания за съществуването – нямам нужда от никакво основание да съществувам, не ми трябва никакво разрешение за това. Аз съм основанието и разрешението. Моите очи виждат и те правят земята красива. Моите уши чуват и те дават песента на света. Моят ум мисли и неговият разсъдък е единственият лъч, който може да намери истината. Моето желание прави избор и изборът му е единствената повеля, която трябва да следвам.
Бяха ми дадени много думи. Много от тях мъдри, някои лъжливи, но само три са свещени – „Аз искам това!” Накъдето и да поема, пътеводната звезда е с мен. Пътеводната звезда и магнитът, които сочат пътя, а те сочат само в една посока – към мен. Не знам дали тази земя, на която съм стъпил, е центърът на вселената или е малка прашинка, изгубена във вечността. Не знам и не ме интересува. Защото знам какво щастие е възможно за мен на Земята. И то няма нужда от висша цел, която да оправдава. Моето щастие не е средство за постигане на някаква цел. То е цел само по себе си. То е самата цел, цел на самото себе си. И аз не съм средство за каквато и да било цел, която другите искат да постигнат. Аз не съм инструмент, който да използват. Не съм слуга на техните нужди. Не съм превръзка за раните им. Не съм жертва пред техните олтари. Аз съм човек. Чудото, което съм, е мое, да го притежавам и пазя, да го браня и използвам, да коленича пред него!
Аз не се отказвам от съкровищата си, нито ги деля с някого. Богатството на моя дух не може да се прахосва като медни монети, да се хвърля на вятъра като подаяние за бедните духом. Аз браня своите съкровища: моята мисъл, моята воля, моята свобода. А най-голямо съкровище е свободата.
Нито дължа нещо на братята си, нито имам да вземам нещо от тях. Никого не моля да живее за мен и аз не живея заради другите. Не ламтя за ничия душа, нито давам своята на някого. Не съм нито враг, нито приятел на своите братя, с всеки се държа както заслужава. И за да заслужат моите братя обичта ми, не е достатъчно да са се родили. Никому не давам обичта си без причина, камо ли пък на първия срещнат, който я поиска. Аз удостоявам хората със своята обич. Но тази чест трябва да се заслужи.
Ще си избирам приятели сред хората, но няма да имам нито роби, нито господари. И ще избирам само онези, които ми харесват. Тях ще обичам и ще уважавам, но нито ще им заповядвам, нито ще им се покорявам. Ако искаме, ще вървим ръка за ръка, ако не искаме, ще вървим сами. Понеже в храма на своя дух всеки е сам. Нека всеки да пази своя храм недокоснат и неосквернен. И нека да върви ръка за ръка с другите щом иска, но само извън този свят праг.
Защо думата „ние” не бива никога да се изрича, освен ако човек сам не направи този избор и то след размисъл. Тази дума никога не бива да стои на първо място в душата на човека. Понеже така става чудовище, корен на всички злини на земята. Причина за измъчването на човек от човека и за неописуеми лъжи. Думата „ние” е като вар, която се посипва върху хората, която се втвърдява като камък и смазва всичко под себе си. Бялото и черното са еднакво изгубени в нейната сивота. Тя е думата, с чиято порочните крадат добродетелта на добрите. С чиято помощ слабите крадат мощта на силните, с чиято помощ глупаците крадат ума на мъдрите. Какво ще остане от радостта ми, ако всички ръце, дори и нечистите, са в състояние да я докоснат. Какво ще остане от радостта ми, дори ако глупаците са в състояние да ми заповядват. Какво ще остане от свободата ми ако всички негодни и немощни се превърнат в мои господари. Какво ще остане от живота ми ако трябва само да се кланям, да се покорявам и подчинявам.
Но вече нямам нищо общо с това порочно верую. Приключих с чудовището „ние”. Думата на робството, на грабежа, бедността, лъжата и срама. Сега виждам лицето на бог и издигам този бог над земята. Този бог, когото хората търсят откакто съществуват. Този бог, който ще им даде радост и гордост. Този бог, тази едничка дума „Аз”. 
6 Айн Ранд: Биография 
7 Nathaniel Branden, „My Years with Ayn Rand” Jossey-Bass (1999) 
8 Barbara Branden, „The Passion of Ayn Rand”, Anchor (1987) 
9 Jeff Walker „The Ayn Rand Cult” Open Court (1998) 
10 Michael Prescott, Was Ayn Rand evil?