За какво служат парите?

Преди време с прост пример обясних какво означават чуждите инвестиции. Писах и доста за парите . Текущата икономическа политика и общото икономическо говорене, което се представя и за научно, до такава степен противоречат на елементарната логика на здравия човек, че считам за необходимо да разясня ролята на парите в основен и елементарен пример.

Смисълът на парите
Аз, ти и още някой имаме интерес да си свършим някаква работа, ти на мен аз на него той на теб. Но никой от нас няма пари да плати на другия. Какво да правим?
Първият вариант на решение е, да си напечатаме пари. С тях аз плащам на теб, ти на него, той на мен. Свършваме работата, всички са доволни и парите са си у нас, можем да ги ползваме отново.
Вторият вариант. Аз чакам за заем, ти чакаш за заем и той чака заем. Работата стои и чака. "Инвеститорите/кредиторите" ни обикалят цъкат с език и си заминават. И така година две три ... Накрая идва един и вика, "Хайде ще ви дам пари, ама ще ги върнете с лихва" сиреч, ще свършим някаква работа и за него. Така и става. Какъв е резултатът? Чакали сме няколко години без работата да се върши, т.е. не сме ползвали продуктите или услугите, които искаме да си предоставим един на друг. На по-друг език това означава, че няколко години сме живели в малко по-голяма мизерия отколкото в първия вариант. Вторият резултат е, че сме свършили работата, както и в първия вариант. Допълнително обаче сме свършили работа и за "инвеститора/кредитора” и нямаме пари, тъй като сме му ги върнали. Забележете! Свършили сме работа за кредитора срещу това да ни даде пари, които по принцип е направил от нищото!

Е, вие кой вариант бихте избрали? Убедеността, че трябва да изберем втория е уникално постижение на масовата пропаганда. Уникално! Не казвам, че е лесно да се върти централна банка и да се поддържа смислена парична политика при дадената капиталистическа парична система, но ако не се започне и не се прави очевидно няма никога да се постигне.

Нека дам няколко разяснения. Въпреки, че поставям кредитор и инвеститор в една и съща позиция между тях има известна разлика. Кредитора, най-често банка, е част от системата която създава пари или от нищото или чрез дълг. Инвеститорът също може да бъде банка, но по-често се има в предвид човек или компания които може да са взели пари от банка или просто имат свои и идват при нас не за да ни ги дадат срещу лихва, а срещу труд. Резултатът е един и същ и в двата случая – чакаме някой да ни даде пари или срещу лихва (която трябва да изработим с труд), или директно срещу труд, който няма общо с нашите планове.

Как стана така, че сме убедени в ползата от нещо неизгодно
Примерът показва, че за група взаимосвързани хора е много по-изгодно да си напечатат пари, отколкото да разчитат на чуждестранни заеми или инвестиции. Исторически така се е развивал света – всяка държава си е създавала и печатала собствена валута. Как се стига до там, че в момента всички са убедени в необходимостта да се чакат чужди инвеститори и кредитори? Причината разбира се са онези, които имат изгода от създаденото положение и които са допринесли за постигането му по няколко начина. Първият е Бретън Уудското съглашение от юли 1944 година (1). След Втората световна война почти две трети от световното злато се оказва в САЩ. Европейските страни нямат злато с което да обезпечат валутата си. Тогава САЩ предлагат европейските страни да обезпечават валутата си с долари, които в последствие САЩ ще обърне в злато. Европейските страни приемат това съглашение сравнително неохотно, но по това време се е вярвало, че златното обезпечение на парите е крайно необходимо. Така американският долар става световна резервна валута. За да се развиват останалите страни трябва да трупат долари с които да обезпечават валутата си при фиксиран курс към долара. САЩ напечатва и раздава (по-голямата част от парите по „Плана Маршъл” са давани безвъзмездно) огромно количество долари, необходими за развитието на Европа. През 60-те обаче европейските страни вече са възстановени и започват изкупуване на злато по фиксирания курс и скоро се оказва, че то не достига. През 1971 година президента Никсън отменя златното покритие на долара, т.е. САЩ престава да предоставя злато срещу долари. Формално, Бретън-Уудската система се разпада, но само по отношение на Европа и Япония. За останалия свят (изключвайки соц. страните) тя продължава да работи до днешно време. Говори се за втора Бретън-Уудска система в която ролята на възстановяващите се европейски страни е поета от развиващите се азиатски страни. 
Малко след премахването на златния стандарт САЩ чрез шантажи принуждават саудитското кралско семейство да търгува петрола си само в долари (2). Това е вторият фактор който прави доларът световна валута и също е постигнат с нечестни методи – подкуп и шантаж.
След Втората световна война САЩ е най-развитата и незасегната от войната страна. Подобно на Великобритания през 19ти век САЩ опитва да прокара свободен пазар в света. Споразумението от Бретън-Уудс, макар и принципно подкрепяно и от други страни, е част от този опит. То разбира се е мотивирано с аргументи за стабилност и дори избягване на бъдещи войни. Нещо повече, ако през 19-ти век става дума главно за митнически тарифи след Втората световна война вече става дума и за чуждестранни инвестиции. Приемането на система от фиксирани валутни курсове като регулация, макар и да е отстъпление от свободния пазар, всъщност е неолиберална стъпка тъй като лишава правителствата от възможността да управляват обменния курс на валутата си (1).  
Вторият главен фактор за популярността на мнението, че трябва да се избере вторият вариант е наплива на неолибералните мозъчни тръстове, които пропагандират независимост на централните банки. Техният разцвет започва в края на 60те и началото на 70те (3). Причината са политическите вълнения от края на 60те. Тогава едрия бизнес (формално Трилатералната комисия) решава, че в света има твърде много демокрация и следва нещо да се направи. Онова което правят е да изсипят пари за създаването и дейността на неолиберални мозъчни тръстове. Онова което Достена Лаверн е написала за българските мозъчни тръстове е вярно и за чуждестранните. Едната от техните цели е идейния и медиен монопол, а втората – подготовка на лоялни към неолиберализма политици. Днес над 40 години по-късно тези две цели са постигнати. Паричната самостоятелност на страните е атакувана по два начина. Единият е изискването  за независимост на централната банка от държавата, а вторият, убеждението, че само чуждите инвестиции могат да помогнат. Така в демократични страни централните банки се оказват тъмни недемократични субекти, които не са отговорни пред никого, не се отчитат пред никого и не се подчиняват на никого.
Двете изисквания са свързани, след като централната банка става независима от държавата, последната губи възможността за активна парична политика, т.е. аз ти и той не можем да си напечатаме пари и да си свършим работата. Това е изгодно за чуждия капитал, след като институцията с която си печатаме пари е елиминирана то остава само да чакаме на чужди банки и инвеститори, т.е., те решават какво ще правим ние.
Важно е да се отбележи, че тази ситуация не следва от никъде и зад нея има не обективна реалност, а човешко решение и то на заинтересовани да бъде точно така, т.е., става въпрос за политика. Основният аргумент на неолибералните тръстове в полза на независимост на централната банка е идеология на Милтън Фридмън, според която правителствата имали полза от инфлацията и затова печатали повече пари отколкото е нужно. Да, вярно, такава ситуация може да има, но защо се представя като винаги случваща се. Второ, САЩ отдавана има частната банка наречена Федерален резерв като независима централна банка. Има ли инфлация в САЩ? Има. Защото проблемът не е в държавата, а в самата парична система която изисква непрекъснато рефинансиране и експоненциално нарастване на паричната маса. Иначе се изпада в дефлационна (дългова) криза.
Вторият аргумент, че правителството печели от инфлацията тъй като при прогресивна данъчна ставка данъчните приходи също се увеличават е смешен, тъй като данъчната ставка може елементарно да се индексира посредством инфлацията. И накрая, защо се счита, че ръководителите на централната банка ще са по-отговорни от политиците? Защото са банкери ли? 
Така се оказва, че изискването за независимост на централната банка от държавата не е подкрепено от някакви солидни икономически аргументи, а е политика наложена от мозъчните тръстове с пропаганда и обслужва единствено западният едър капитал. Това е една съвременна мярка с която западът спъва развитието на останалите страни, както свободният пазар през 19-ти век. Както съм писал преди, неолиберализма не е националистическа доктрина. Той е класова доктрина. Затова се промъква и в западните страни, т.е. на тях също няма да бъде простено. Западните държави също ще бъдат обезсилени и опоскани от едрия капитал, но имат по-дълъг път докато обеднеят колкото нас.

Заключение
Убеждението, че трябва да загърбим собствената валута за да приемем валутен борд или евро и да разчитаме за икономическото си развитие на благоволението на западни банкери или инвеститори е резултат от чиста пропаганда наследена от практиката на Бретън-Уудското съглашение.  Очевидно, от създадената ситуация губим ние, при това губим повече отколкото печелят от нас чуждите инвеститори. Нещо, което никъде не споменах, но е ключово важно, това е доверието. Аз, ти и той в примера по-горе трябва да си имаме доверие за да осъществим първия вариант. Имаме ли си доверие ние българите?

Кихано
15 януари 2012

1. Википедия:Бретън Уудска система 
2. Джон Пъркинс, „Тайната история на американската империя”, изд. „Изток-Запад” (2007) стр. 174-178
3. Richard Brouillette, „L'encerclement - La democratie dans les rets du neoliberalisme”, Les films du passeur, Canada (2010), Алтернативно заглавие "Encirclement - Neo-Liberalism Ensnares Democracy". Филмът може да бъде намерен със български субтитри на "колибката", на канала с документални филми  или в Ютуб.