Полагането на труд

Няма свобода без свободно време.

Завърших текстовете за бездушния интелигент и негативния подбор с въпроса защо социализма също като капитализма роди бездушни интелигенти, въпреки че те не съответстват на нашия цивилизационен мироглед. Тогава намекнах, че проблемът вероятно се крие в начина на полагане на труд, който е един и същ както на запад така и на изток и просто отразява съвременното ниво на технологиите. Тук ще доразвия тази теза преди да предложа решение на проблема със задлъжняването.

Ефекти на разделението на труда

Днешният трудов процес се характеризира с разделение на труда, индивидуално полагане на труд, 8-часов работен ден, пет дни в седмицата. Той коренно се различава от селскостопанския и занаятчийския труд в миналото.

Монотонност и еднообразие

Разделението на труда в много голяма степен се свежда до еднообразие и монотонност, които водят до демотивация и отчуждаване на човека от трудовия процес, познато като мързел. Селскостопанския труд също има елементи на монотонност, когато се копае, когато се сее, когато се жъне, но тези периоди траят кратко, редуват се, следват сезоните и вегетационния период на селскостопанските култури. Занаятчията от своя страна сам или с помощта на малцина чираци, изработва целия продукт. Продукта е негово творение и той може да го усъвършенства, да го променя и да му се радва. Чираците също могат да се учат. Всички операции по изготвянето на продукта се извършват от занаятчията. Той ги редува според технологията и собственото си желание. Нищо такова няма при фабричния работник, магазинера или чиновника. Той извършва едни и същи операции, всеки ден, по 8 часа целогодишно – монотонност и еднообразие, които могат да доведат единствено до отегчение затъпяване и общо неудовлетворение. Селянинът знае, кога е време за жътва, но може сам да реши кога да тръгне, кога да седне, кога да стане, кога да приключи. Занаятчията също сам разпределя времето си. Днешният човек не може, той е обвързан, роб – 8 часа 5 дни в седмицата. Ще цитирам героят на Тодор Колев от „Опасен чар“, който много добре резюмира онова, което искам да кажа;

„А Вие гражданино следовател били ли сте чиновник? На стол, от сутрин до вечер. После грохнал се прибираш в къщи и утре пак същото. Всичко от – до. От – до. Всичко, улици – от -до, хора, време, от – до, от – до, от – до. Не дочакваш пенсия, погребение, траурен марш, Шопен. На другия ден те забравят. И ако се попиташ, миг преди смъртта, как си живял? Не, благодаря! Данке шойн. Искам избора да си е мой. На свобода или в затвора, избора да си е мой.“.

Генчо Гунчев е добър финансист или счетоводител, който разбира нормираното работно време и еднообразието на труда като несвобода. Човешкият дух е ограничен! „Ако се попиташ, миг преди смъртта как си живял?“ Човек е роден за нещо повече от монотонната еднообразна, почасово нормирана работа. Забележете, че този филм, тази фундаментална констатация става у нас, в социалистическа страна в края на социализма. А всъщност Маркс пръв изказва тезата, че поради разделението трудът на работника ще стане бреме и той ще се отчужди от него – парадокс който доказва една друга теза (на Сергей Кара-Мурза); социализма не се самоизследва като общество, не разпозна и не реши проблемите, които възникнаха. Специално за труда заблуждението вероятно идва от реално премахната трудова експлоатация и от движения като Стахановското. Първото не променя начина на полагане на труд, благодарение на което много от нас повярваха на злобната глупост „При капитализма човек експлоатира човека, а при социализма е обратното.“ Второто, Стахановското движение, намира мотивация извън трудовия процес. То се случва точно в първите две петилетки на СССР, в които резултатът от общия трудов подем е видим навсякъде – СССР се индустриализира със светкавични темпове. В по-нормални условия обаче тази мотивация я няма.

Социалистическата пропаганда прославяше труда, включително като средство за самоусъвършенстване, трудът облагородяваше човека. И това е така, но само ако човек има възможност за развитие. А начина на полагане на труд не позволяваше и сега не позволява такова за повечето хора. Тук моля не влизайте в пропагандната схема, как капитализма давал възможност като „откриеш“ нещо да наемеш работници, да го произвеждаш и да забогатееш (пропагандата обикновено изпуска един елемент – богат чичо или заем от банката, но нейсе). Тук не става дума за това. Става дума всеки от нас да постигне личен прогрес в собственото си развитие. За един това може да е от метач на улиците да стане стругар, за друг от стругар да стене художник, за трети – нормалната кариера – работник, майстор, началник директор, но за всички, което е и по-важно – да стане съпруг, съпруга, майка, баща, дядо, баба, при това добри и в крайна сметка добри хора. Вместо това и при социализма и при капитализма имахме и имаме ежедневен монотонен и еднообразен труд, който се представя като висша цел на съществуването ни защото водел до икономически прогрес. В този смисъл капитализма беше по-„честен“ – работиш за да потребяваш. Не че това е вярно, но изглежда достоверно. Социализма издигаше идеала за всестранно развита личност и в голяма степен предоставяше такива условия чрез образованието и изобилието от ученически кръжоци от рисуване, музика, през делтапланеризъм и различните моделизми, до обичайните физика, химия и математика. Но попадайки на работното място вместо развитие и творчество се потъва в монотонност и еднообразие.

Втора съществена разлика между селскостопанския и занаятчийския труд в миналото и днешния труд е семейното полагане. На полето се труди цялото семейство заедно с децата. Работилницата на занаятчията често е в дома му. Роднините му са или в същото село или в съседното село на пешеходно разстояние. Децата винаги са с някой роднина, най-често с мама и татко. Днес човек полага труда индивидуално, с „чужди“ хора. Ако приемем, че е нормално човек да спи 8 часа в денонощието, то активните му часове са 112. От тях 40 са работни, но е нормално да се сложат между 5 и 10 за транспорт. Така над 40% от времето си човек прекарва извън семейството, което е голям скок в сравнение със аграрното минало. Освен това поради урбанизацията, роднините често са далеч дори за придвижване с кола, така че човек реално се е отчуждил от тях. Настаняването на възрастни хора в старчески домове въобще няма да го коментирам. Така на работнито място се налага да задоволява и нуждата на човек от социални контакти, но то не винаги е пригодно за това.

Децата не са по-добре. От ранна възраст те се отделят от родителите в ясли, детски градини и накрая училища. Често родителите са толкова погълнати от правенето на кариера, че не забелязват децата си. Тук също мога да посоча филми от времето на социализма, например „Горе на черешата“ (1984) или „Войната на таралежите“ (1979), но темата за децата на работещите като съпътстваща се промъква и в други филми. Типична грешка е да се счита, че щом децата са материално задоволени значи са обичани. Това също е поведение на бездушност, което се среща и у неинтелигенти и вече дори може да е унаследено второ или трето поколение. Въобще, децата се превърнаха в пречка пред професионалната кариера и материалното натрупване – проблем, който естествено се задълбочи с премахването на социализма.

Урбанизация и пренаселеност

Германски градски "вили" - шребергертен.

Урбанизацията и пренаселеността на градовете е косвен ефект на негативния естествен подбор. Нека се върнем на примера с правенето на карфици. Нека тримата души специализирали се съответно в сечене на тел, в правене на глава и острене на карфица живеят в три различни села. Как заедно да правят карфици. Вариант 1 – събират се на едно място (в града) и там правят карфици като си подават полуготовите карфици един на друг. Всеки от тях или си пътува до селото сутрин и вечер или се заселва в града. Вариант 2 – Всеки си работи в селото и наемат четвърти човек да разнася полуготовата продукция между тях. Кой от двата варианта изглежда по-ефективен? Естествено, капиталиста ще предпочете първия. Така че проблемът с урбанизацията и пренаселеността е транспортен – по-лесно е работникът да отиде до мястото на производство отколкото работата, с необходимата ѝ инфраструктура да отиде при работника. Затова в зарите на капитализма градовете естествено биват избрани като места за производство и повличат селската маса към себе си. Това стана на запад, стана и у нас. Какви обаче са страничните ефекти?

Ще започна с един дълъг цитат от книгата „Необикновеното при животните“ на дългогодишния директор на пражкия зоопарк Зденек Веселовски (1).

„Натрупването на животни от един и същ вид предизвиква — особено върху по-слабите индивиди — постоянен „психически“ натиск, т. е. социален стрес, който може да причини не само нарушения в здравето, но и смърт. Това се доказва от наблюденията сред природата и от проведените масови опити.

Подобни резултати — разбира се, за много по-кратко време — специалистите постигнали и при опитите със сиви плъхове. И тези животни получавали достатъчно храна и отначало популацията растяла много бързо, но след достигане на определена гъстота на индивидите настъпила криза, която може да се характеризира като рязка промяна на редица важни биологични функции и на цялостното поведение. Наистина животните приемали храната нормално, но престанали да се размножават. На първо място забележимо се увеличила агресивността на мъжките, от което най-много пострадали женските и малките им. Следващият белег на това разложено общество на плъховете била повишената сексуалност на мъжките. Те непрекъснато преследвали женските, но ги покривали по ненормален начин, а дори се случвало мъжките да се покриват помежду си. Женските пък, напротив, престанали да строят гнезда или не проявявали интерес към възпитанието на малките.“

Това е описание на експерименти проведени от американския еколог Джон Калхуун през 60-те години на миналия век (2). Историята не свършва до тук. Популацията на мишките намаляла до изчезване. Последните оживели мишки били отчуждени самотници, без навици за социална борба и размножаване. Тяхното поведение не се поправило дори след като били пуснати при нормални неподлагани на експеримент мишки. В този период подобни експерименти с животни има много и при всички ефектът от пренаселеността е същия – поява на болести, увредени социални отношения и смърт.

Естествено, веднага е поставен въпросът, а какво става при хората, именно във връзка с големите градове. До края на 70-те и началото на 80-те има изследвания на влиянието на урбанизацията върху поведението на хората. В крайна сметка никой не успява да докаже връзка между пренаселеността на градовете, заболяванията и антиобщественото социално поведение и дори самия Калхуун съжалява, че неговите експерименти са довели до такива заблуждаващи предположения за хората (3). Други фактори се оказват с много по-силно въздействие. Въпреки това, поведението на мишките толкова много наподобява това на западния, а вече и източния, човек, че не може да бъде подминато – увеличена агресивност, „сексуална революция“ и намалена раждаемост (какъв ли е контрацептива на мишките), педерастия, отказ на женските от „семейните“ задължения, отчуждение. Този род изследвания биха били един огромен аргумент в полза на малтусианството, ако същото поведение се беше доказало и при хората. (Отделен е въпроса за водещата дори до смърт психосоматика. На това все още не е обърнато необходимото внимание в съвременната психология и медицина!)

Само че хората не са мишки. Мисленето и разбирането на мишките е примитивно, констатацията на фактите е неоспорима, но възможностите за разбиране и въздействие нулеви. При човека не е така. Това не означава, че гъстотата на населението няма същите ефекти и върху него, но те могат да бъдат обезсилени или засилени чрез индивидуалния и всеобщия мироглед. Едно общество от типа на западното, в което всеки за всеки е конкурент не само за пространство, а за всичко останало, би постигнало съдбата на мишките от експеримента дори и без особена гъстота на населението. Представете си, че вярвате в негативната същност на човека, вярвате, че всеки ви е конкурент, всеки ще иска да ви отнеме нещо, да ви стори зло. Колкото повече хора срещате толкова повече страх и стрес изпитвате – нелечимото заболяване ви е гарантирано. Обратно, представете си общество, в което хората вярват в доброто начало на човека. Както се казва – човек за човека е другар. Като излезете на улицата срещате само добронамерени лица и сте сигурни, че ако имате нужда винаги някой ще ви помогне. Тогава на пренаселеността се гледа с други очи.

Така или иначе няма научни доказателства, че гъстотата на населението в градовете води до съществено социално напрежение и антисоциално поведение. Аз лично бих свързал „мишето“ поведение на хората по-скоро със западната мизантропска вяра в лошата и егоистична същност на човека отколкото с гъстотата на населението. Въпреки това има индикации, че градовете не са толкова желани места за живеене. Такава е например цената на къщите около София, включително в близките села. Къщите определено са предпочитани пред блоковете.

Втора такава индикация е феномена на вилите. По някаква причина се смята, че отдиха в града е непълноценен и дори по социализма вилата или лозето, бяха неизменна част от живота на гражданите. При това на тази вила, лозе или градинка се полага селскостопански труд.

Който е ходил в Германия вероятно е виждал тяхната версия на нашите лозя, т. нар. шребергертен или клайнгертен – малки семейни парцели в рамките на градовете, на които има някаква барачка, чадърче, вода, малък басейн, градинка с цветя и зеленчуци и тук там някоя овошка. Произхода на тези градинки датира от първата половина на XIX век и носи името на германския лекар Даниел Готлиб Мориц Шребер, който ги препоръчал на германците като средство за отдих на възрастните и за игра на децата в периода на индустриална революция в Германия. Факт е, че градинките съществуват и се поддържат и до ден днешен, въпреки че в икономически план са чиста загуба за собствениците. Така се оказва, че научни доказателства за вредата от пренаселеността няма, но има очевидни и трайни предпочитания на голяма част от хората към живот извън градовете.

Могат ли да бъдат преодолени негативните ефекти на разделението на труда?

Да, но при определени условия. Днес разделението на труда не може да бъде премахнато не само защото ефективността на труда би паднала драстично. Технологиите вече са толкова сложни, че не е по силите на един човек да ги познава изцяло с детайли за да ги поддържа и управлява. Ефектите на разделението на труда обаче могат да бъдат смекчени чрез съкращаване на работното време. Технологиите вече са напреднали дотолкова, че 20-30% от населението в трудоспособна възраст е достатъчно за да произведе необходимите за всички стоки. Увеличаването на дела на автоматизацията и въвеждането на елементи на изкуствен интелект (нека и аз употребя модерен термин) ще продължат да намаляват този процент. Следователно, има предпоставки за съкращаване на работното време до 30 или 20 часа седмично. В условията на капитализъм това обаче не е възможно. Ако работното време се съкрати наполовина, за да не се прекъсва производствения процес трябва да се наемат двойно повече работници, но не може да им се плаща двойно по-малко, защото те трябва някак да преживяват наравно с останалите. Заплащането им трябва да е достатъчно. Така съкращаването на работното време е добро за благоденствието на хората, но излиза скъпо за собствениците на предприятия. Това е резултатът от експеримента в Готенбург (Gothenburg), Швеция (4). Предприятието губи конкурентоспособност. Затова капитализма върви по друг път – заменя хората с автомати, намалява работниците и създава безработни. Това е задънена улица, тъй като в крайния вариант собственика сам ще произвежда стоките и няма да плаща на никого. Кой ще купува тогава? Автоматизацията е несъвместима с капитализма. Затова и сега конспиративно текат приказки за „излишни“ хора и съкращаване на населението на планетата. Нещо повече, конкуренцията между производителите не само не би допуснала съкращаване на работното време и увеличаване на броя работници, конкуренцията води до преместване на цели производства в страни със значително по-ниско заплащане на труда – явление познато като аутсорсинг.

Конкуренцията е основната пречка и пред преодоляването на урбанизацията и пренаселването на градовете. Както обясних по-горе, проблемът е транспортен. За да бъде производствената инфраструктура разпределена в много малки населени места е необходима някаква първоначална инвестиция, която едва ли е малка. Превозването на полуготова продукция между малките населени места ще бъде един постоянен разход. В условията на конкуренция, т.е. на свободен пазар, тези допълнителни разходи могат да се окажат фатални за конкурентоспособността. Може да си ги позволи единствено добре развита икономика, която е способна да ги компенсира с ефективност на останалите елементи на производствения процес.

Има и друг начин – протекционизма. Когато допълнителните първоначални и постоянните транспортни разходи от разпределянето на производството в малки териториално разпръснати единици не могат да се компенсират с ефективност, то тогава конкурентоспособността на чуждите стоки се намалява чрез вносни мита. Вносните мита повишават цената на вносните стоки и ги правят по-неприемливи за местния купувач. Използването на протекционизма с такава цел води до малка разлика в сравнение с употребата му при догонващо икономическо развитие. Тъй като става дума за съзнателен избор на по-неефективен начин на производство в името на по-добър начин на живот, то протекционизма няма да може да бъде свален в обозримо бъдеще, т.е. той трябва да е постоянен. Вярно е, че днешните технологии са оптимизирани за мащабни масови производства, но едва ли в близко бъдеще ще могат да бъдат разработени технологични процедури, чиято ефективност при териториално разпръснато производство, да успее да компенсира допълнителните транспортни разходи така, че да се надмине ефективността на концентрираното на едно място мащабно масово производство. Отделна пречка е факта, че трудно ще избавиш частника от склонността да концентрира отново производството на едно място в името на собствената му печалба.

Конкуренцията – полза или вреда?

Всъщност, така достигнахме до един принципен въпрос – конкуренцията не подобрява, а влошава условията на живот. За да бъдеш конкурентоспособен трябва да се откажеш от нещо, от съкратено работно време, от комфорта на живот извън големия град. За да бъдеш конкурентоспособен на трудовия пазар, трябва да се съгласиш с по-ниско заплащане, т.е. трябва да се откажеш от нещо, което иначе би подобрило живота ти. В конкуренцията за чужди инвестиции сваляме данъците си, модифицираме трудовото законодателство, даваме права на собственост, приватизираме и т.н. отстъпки пред инвеститора, които са отстъпки от качеството на собствения ни живот. Традиционната мантра твърди, че конкуренцията е полезна, защото подобрява качеството на стоките и сваля цената им. Това обаче е полуистина, която може да е вярна, когато стоите от страната на купувача. Само че вашата роля в живота не е само на купувач, а и на работник, а влизайки в конкуренция като работник за да успеете трябва да се откажете от нещо за да бъдете конкурентоспособен. Затова често се оказва, че дънките, които носите, са произведени от бангладешки жени, които са се отказали дори от елементарните норми за хигиена и безопасност на работното място. И ако бангладешките жени за вас са нещо далечно и съмнително, то липсата на пари за нашето здравеопазване или образование има пряка връзка с приватизацията, с данъчното облагане на чуждите инвеститори и с концесионните договори с чужди компании. Във всички случаи за да си конкурентоспособен пред „инвеститора“ или „работодателя“ трябва да се лишиш от нещо. В същото време, това лишение не ти гарантира компенсация, чрез по-добро качество или по-ниска цена на стоките, които ще ползваш. Нима смятате, че бангладешките шивачки се возят на мерцедеси и говорят по айфони? Нашият собствен опит в това отношение също е показателен. Мантрата от 90-те години, че конкуренцията ще повиши качеството и намали цените не се сбъдна, а се отказахме от здравеопазване, образование, култура, спорт, наука, армия и дори централно отопление. Каква тогава е ползата от конкуренцията? Нещо повече, именно пазарната конкуренция е механизма на негативен естествен социален подбор, за който писах, че издига нагоре най-аморалните, най-безкрупулните и най-алчните капиталисти. Точно този подбор в условията на рушаща се държавност избра и днешните български капиталисти, евфемистично наричани „олигарси“. Конкуренцията роди криминалността на прехода и в частност на приватизацията.

Конкуренцията е негативния антипод на сътрудничеството. Тя се славославя именно поради възприетия в западното общество отрицателен възглед за човека. Човекът е егоистичен, крадлив, мързелив, безотговорен, хитър, нечестен и т.н., а в религиозно отношение непоправимо грешен и незаслужаващ божието опрощение, с изключение на определени „избрани“ люде, които можем да се досетим кои са. Според този възглед за да работи човек трябва да бъде принуден и конкуренцията е необходимата форма на принуда. Така хората се оказват в условията на диво икономическо състезание, чиято жертва са природните ресурси и в което трудът е бреме, потреблението – щастие, а целта – неизвестна и перманентно недостижима. Хората са отчуждени защото човек за човека е конкурент. (Въздържам се от „човек за човека е вълк“ за да не обиждаме вълците. Лова на вълците е пример за сътрудничество.) Зад сътрудничеството стои противоположния възглед за човека – позитивния, а именно, човекът е работлив, честен, инициативен, готов да помогне, любопитен, отговорен и т.н. Отношенията между хората са отношения на взаимопомощ, а трудът е осъзната необходимост, произтичаща от зависимостта на човека от природата. Движещият мотив са естествения стремеж за развитие, любопитството и естествения елемент на страдание, за разлика от изкуствения, който конкуренцията създава. Без стресът на конкуренцията липсват страхът и принудата, но нараства отговорността. Отговорността е ключов елемент в развитието на човека. Личността деградира, ако не носи отговорност. Ако западният човек днес ни се струва тъп и инфантилен, то това е точно заради липсата на отговорност, признак за която е евробюрокрацията. Бюрокрацията изхожда от същия негативен възглед за човека, от който и конкуренцията – подчинените са крадливи, хитри, мързеливи и безотговорни. На тях не може да им се има доверие. Затова трябва да им де спусне точна директива с точните документи с правилните подписи и печати, за да изпълнят те точно каквото началството иска и да не могат да „шикалкавят“, да крадат и да се скатават. При такъв подход е повече от нормално човека да деградира. Такъв подход за човека е обида и естествено води до съпротива.

Социализмът се оказа хибрид поставен между тези две виждания за човека. Той изхождаше от положителния, но беше възприел елементи на отрицателния. Като цяло, социализма бе поставен в конкурентната среда на капитализма и я призна като легитимна - състезаваше се със Запада. Както беше казал Хрушчов „Догнать и перегнать“. Паралелно с „всестранно развитата личност“, на социалистическия човек му се внушаваше капиталистическата цел на максимално потребление под формулата „все по пълно задоволяване на потребностите на населението“. Макар и унищожена в началото, конкуренцията започна да се връща идейно под формата на „социалистическо съревнование“. В конкретния исторически момент вероятно не е имало друга възможност, но от днешна гледна точка е редно да премислим ролята на конкуренцията както в контекста на капитализма така и на социализма. Елементите на диктатура и авторитарност при социализма също изхождат от недоверие и са признак на негативно отношение към човека и на страх, от възприемането на западния мироглед на западния начин и съответно на разрушаване на нашия, източния мироглед и начин. Днес тези страхове изглежда са били оправдани, но така или иначе също са допринесли за разрушаването на социалистическия мироглед, тъй като са несъвместими с него. Да, социализма не пое по правилната пътека, но това не прави капитализма приемлив. Просто трябва да се търси нова пътека.

Заключение

Съществуват сериозни предпоставки да се смята, че начина на полагане на промишлен и чиновнически труд поражда неудовлетворение, тъй като осъжда човека на монотонност и еднообразие. Към момента степента и тежестта на това неудовлетворение не може да се оцени, но е факт, че някои хора отказват да го приемат дори с цената на мизерия и последно място в социалната стълбица. Макар и в по-малка степен, урбанизацията също има негативен ефект върху качеството на живота. Полагането на труд и урбанизацията при социализма не се различаваха от тези при капитализма и следователно са потенциален източник на недоволство, на кариеризъм, на пренебрегване на грижата за децата, макар и в много по-малка степен отколкото при капитализма. Тези два фактора са способни и според мен са основни за създаването на достатъчен брой „бездушни интелигенти“, които в крайна сметка надделяха и унищожиха социализма.

А има и други фактори. Социализма също разчиташе на прекалена научност. Самия комунизъм беше „научен“ и научно беше доказал, че „колелото на историята“ ще се върти до „окончателната победа на комунизма“, а това снемаше отговорността от обикновения социалистически гражданин да пази и поддържа социалистическия ред. Социализма изхождаше от и пропагандираше положителната същност на човека, но в диктатурата и авторитаризма на управляващите партии прозира обратното – робуване на негативната същност на човека. С това не мислете, че признавам западната критика към социализма. Ни най-малко! Критиката на Запада към соц диктатурите е силно преувеличена и изкривена. Реалността, особено през 70-те и 80-те години, е бледа сянка на създадената пропагандна представа.

Ефектите на разделението на труда ни най-малко не отменят идеята за капитализма като пандемия на превърнато в норма психическо отклонение. Напротив, те създават средата - отслабения социален имунитет, който позволява разпространението на пандемията.

За негативния възглед на запада за човека вече съм писал и смятам, че следващата стъпка на човечеството трябва да е именно преминаването от този негативен възглед към позитивен, от конкуренция и недоверие, към сътрудничество и доверие, от принуда към свобода и отговорност, от страх към сигурност.

Кихано
8 юни 2020

1. Зденек Веселовски „Необикновеното при животните“, Земиздат, 1979 стр. 242-243
2. Calhoun JB., „Population density and social pathology“, Sciеntific American (1962) 306 стр.139-48.
3. Edmund Ramsden, „The urban animal: population density and social pathology in rodents and humans“, Bullеtin of World Health Organisation (2009) 87, стр. 82
4. Weller, Chris. 2017. “Sweden Tested out a 6-Hour Workday — and It Mostly Worked.” Business Insider. 2017.