Невероятно съвпадение

  • „Да се изчистиш винаги е по-трудно отколкото да плюнеш. Човек трябва да умее бързо и своевременно да наплюе пръв."
    Александър Солженицин, акакдемик, носител на Нобелова награда за литература
  •  

    На 10-ти април 2010 г. близо до Руския град Смоленск при опит за кацане се разбива полски самолет Ту 154М. Загиват всичките 96 души на борда (1). Сред тях са полският президент Лех Качински и неговата съпруга, управителят на полската централна банка, висши полски военни, 12 депутата от полския парламент, представители на полското духовенство и роднини на жертвите от Катинските разстрели. Загива част от полския топ елит. Причината за пътуването е 70-тата годишнина от катинските разстрели, при които, според общоприетата версия, служители от съветската НКВД разстрелват край Смоленск 22000 полски офицери - елита на довоенна Полша.
    Получава се така, че „полският елит”, или поне части от него, загиват два пъти на едно и също място в рамките на по-малко от 100 години. Такова съвпадение е изключително невероятно. Поляците претендират да са една от най-набожните нации в света и би следвало да видят Неговия знак в тази случайност. Хора, по-запознати с окултното, биха видели национална или поне фамилна карма в тези две последователни трагедии с „полския елит”. Аз бих казал, че заради лъжите си около първата трагедия, поляците платиха с втора такава от подобен характер. Нека видим защо.

    Катинската трагедия от Втората световна война
    Според историята в района на Катин, около Смоленск в периода 1940-1941 са били разстреляни 22 000 души, полски офицери, интелектуалци, чиновници, писатели, учители, журналисти, предприемачи и т.н. Както антикомунистите се изразяват - „цветът” на нацията. Версиите за разстрелите са няколко, но основният въпрос е кой го е направил - немците или руснаците? Немците откриват един масов гроб през 1942 и през 1943 обявяват находката си пред световната общественост. Според тях, през 1940 г. Сталин е заповядал разстрелите. По-късно същата година руснаците си връщат териториите около Смоленск, правят повторна есхумация и установяват, че жертвите са разстреляни от германците през 1941 г. През 1990 г. СССР признава извършването на разстрелите в Катин.
    Независимо какви са конкретните резултати от разследванията, до официалното признание (а и след него) няма убедителни фактически доказателства, които да потвърждават германската версия за разстрелите. Нещо повече - каква е мотивацията на германците да обявяват на света, че руснаците са убили 22000 поляци? Само година по-късно руснаците освобождават Полша и Чехия,  стават известни масовите убийства в концентрационните лагери като Майданек (в Полша), Аушвиц (Полша), Терезиенщадт (Чехия), а по-късно с напредването на съюзниците се откриват още Дахау, Бухенвалд, Треблинка, Собибор, Белжич (последните три също в Полша). Става дума не за десетки хиляди жертви, а за милиони (2). Така че някакви морални съображения или сантименти относно масовите убийства не могат да бъдат мотивация на германците в „разкриването” на катинските разстрели . Още повече, разстреляните са славяни, т.е. от низшата раса, която по идеологията на нацистите е втората след евреите, подлежаща на изтребление. Фактически, избитите славяни в лагерите са повече от евреите, но това е друга история.
    За да разберем мотивацията на германците трябва да припомним, че през пролетта на 1943, когато обявяват находката си и обвиняват руснаците, германците току-що са загубили решаващата битка в Сталинград и ходът на войната вече се обръща в техен ущърб. Нормално е те да търсят начини за противодействие и в този аспект един инцидент като Катинския би казал на света, че видите ли, и руснаците са като нас, което се предполага, че би влошило отношенията между СССР и съюзниците му САЩ и Великобритания. Последното, разбира се, не се случва и Катинската авантюра на германците остава незабелязана до края на ВСВ. Дори на Нюрнбергския процес не й се обръща достатъчно внимание. Важност придобива много по-късно в периода на Студената война и особено след края й.
    Така или иначе, виждаме наличието на мотивация от страна на нацистите да оклеветят СССР за катинските разстрели, които самите те са извършили две години по-рано. В същото време, мотивацията на руснаците е доста обтекаема. Споменава се за някакво „отмъщение” на Сталин за войната на Полша с Русия от 1920 г. или просто за избиване на военнопленници. И двете предположения обаче не са убедителни. СССР не избива умишлено военнопленници . Само от Сталинградската битка са пленени няколкостотин хиляди. Вярно, повечето от тях измират като мухи от болести и недохранване, но като имате предвид условията на войната и че точно те, германците, са виновни за нея, би било нагло да се иска да им се предоставят някакви специални условия на живот. Нещо повече, през 1942 г. Сталин въоръжава близо 100-хилядна полска армия, включително от бивши полски пленници, под командването на генерал Владислав Андерс, която обещава да се бие с немците на източния фронт. Вместо това тя си вдига чукалата и отива в Близкия Изток да пази британските петролни кладенци. Някаква мотивация на руснаците, по-точно на болшевиките, да разстрелят поляците в Катин може да бъде съчинена само в светлината на клишетата на антикомунистическата пропаганда от времето на Студената война и особено след нея. С две думи, болшевиките имали слабост към изтребването на елити, на висшата образована част от населението. Направили го били в Русия, разбира се, и в България, а тогава им е паднала възможност да го направят и за Полша. Ако искате, вярвайте на това, но злостната пропаганда в него си личи – не допуска, че очерняните също са хора. В психологически аспект дехуманизация на някого, в случая болшевиките, се прави, когато се готвиш да го нападнеш.

    Пакет № 1
    Нека сега видим безспорния факт – отварянето на архивите на СССР и признанието на руснаците. Това признаване на руската вина се прави няколко пъти, главно защото няма достатъчно доказателства, които да изяснят събитията, а поляците непрекъснато настояват. Накрая, както Горбачов сам твърди, се намира такова доказателство. Това е така наречения „Пакет № 1” по Катинския въпрос . Електронни копия на документите са публикувани в интернет по заповед на президента на Русия Д. Медведев през 2010 г. Те могат да бъдат намерени на сайт на руската Федерална архивна агенция (3). И тук започват нова серия проблеми. Депутатът от руската Дума Виктор Илюхин твърди, че при него е дошъл човек, който той познава, но умишлено не назовава, и който е споделил, че в началото на 90-те е участвал в група за фалшифициране на документи на СССР и че документите в този  „Пакет № 1” са фалшиви. В последното човек може да се увери сам, разглеждайки цифровите копия от сайта на Руския архив.

    На публикуваните копия на "Писмото на Берия" се вижда, че подписът на Сталин е фалшифициран. Под буквата "С" и над "т" се виждат следи от повтаряне на подписа. След "И" се вижда и точка, каквато Сталин винаги е поставял. Най-вероятно фалшификаторът е прекопирал подписа с индиго или по друг начин и след това го е повторил с молив. Повторението обаче не е било много успешно. 
     

    Документ номер 1: Писмото на Берия до Сталин
    Документ номер 1 „Докладная записка наркома внутренних дел СССР Л.П. Берии И.В. Сталину” (4), т.нар. „писмо на Берия” е най-важното доказателство, че разстрелите са били извършени от НКВД. То съдържа броя на разстреляните. Наблюдателният човек обаче ще забележи, че четирите подписа, на Сталин, Ворошилов, Молотов и Микоян на първа страница са направени с един и същ почерк (5). Илюхин се сдобива с официално дигитално копие на съдържанието на Пакет 1 още през 2005 г. То е публикувано на сайта „Правда о Катыни” (6).  Различни скенери, различно качество: на копията на Илюхин личи, че подписът на Сталин е фалшифициран – най-вероятно прекопиран и след това повторен с молив или е трит и после пак е направен. Макар и по слабо, двойното изписване на подписа на Сталин се вижда и на официално публикуваните копия на сайта на Руския федерален архив (4).
    Отделно на първа страница на писмото с друг почерк са дописани още двама души. Имало е практика да се маркира служебно върху документа мнението на хората, които не са присъствали при подписването. 
    Участникът във фалшификациите донася на Илюхин част от арсенала на фалшификаторите, една чернова на цялото писмото и втора чернова на първата страница (7). На тях се вижда очевидна манипулация на цифрите, като първоначалните 24 700 и 32 000 (общо 56 700 хиляди) жертви са намалени на 14 700 и 11 000 души. На втора страница се вижда и нагласяването на разбивката по занятие на жертвите. На четвърта страница отдясно в ръкописен текст е изказано съмнение, че такава задача би била възложена на Баштаков и се задава въпрос с кого да бъде сменен, като се изреждат няколко имена. Разбира се, веднага ще поставите въпроса за автентичността на тези чернови. Илюхин ги е предоставил на Руската дума, както се вижда от писмото му още през ноември 2010 г. Отговор няма.
    Освен преките свидетелства за фалшификация има и косвени, смислови и времеви несъответствия. Писмото няма дата, а само месец и година –  март 1940 г. Месецът обаче също е грешен. Писмото има изходящ номер от НКВД 794/Б. В журнала на НКВД за март 1940 година няма изходящо писмо с такъв номер. Съдейки по поредността,  ако е имало писмо с такъв номер, което много странно не е записано в журнала, то то може да е излязло от НКВД само на 29 февруари 1940, а не през март (5). 
    Писмото предлага изпълнението да се повери на тройка от лица, споменати поименно – Меркулов, Кобулов, Баштаков. Тук се разпознава некомпетентността на фалшификатора. За съдебните тройки е чувал само от антикомунистическата пропаганда. Те са се състояли от лица, заемащи определени длъжности, т.е. човек не се назначава в съдебна тройка, а получава право да участва в такава, когато заеме съответната длъжност. В писмото на Берия се назначават хора в тройка поименно, което не съответства на историческата практика. Освен това тъй наречените „съдебни тройки” или „тричленки” на НКВД, които се посочват като изпълнители на разстрелите, са ликвидирани с Постановление на Съвета на народните комисари на СССР и ЦК на ВКП(б) от 17 ноември 1938 г. Ликвидирани са всички разновидности на тройките (5).
    Има свидетелства, че такова писмо на Берия действително съществува, но се състои само от една страница и предлага разстрел на 2000-3000 души, обвинени във военни и криминални престъпления. За това свидетелстват двама души (8). В началото на 90-те във връзка с процесът за престъпленията на КПСС историкът Юри Жуков изисква определени документи от Президентския архив. Тогава измежду тях получава и въпросното Писмо на Берия, което обаче се състои само от една страница и споменава разстрел на 2000 или 3000 души обвинени във военни и други престъпления. Жуков си спомня също, че подписът на Берия е върху писмото, а не на последната му страница, както е във варианта от 4 страници.
    Другият свидетел е Виктор Галкин. През 1981 г. по заповед на Константин Черненко, Галкин доставя „Пакет № 1” на тогавашния шеф на КГБ Юрий Андропов. Това събитие е отбелязано от самия Галкин на пакета, в който се съхраняват документите. Собственоръчно написаният текст може да бъде видян в публикуваните по заповед на Медведев копия (9). Галкин твърди, че е видял Писмото на Берия в кабинета на Андропов и че то се е състояло само от една страница, споменаваща разстрел на около 2-3 хиляди поляка. Изготвянето на две писма по един и същ проблем е невъзможен вариант. Практиката е била документи да се пишат за вече обсъдени в ЦК проблеми и взети крайни решения. Практически, ако е имало такова писмо, то Сталин е наредил на Берия да го напише.
    Третият свидетел е самият Горбачов. В своята книга „Жизнь и реформы” той казва, че едва в края на 1991 г. са намерили убедително доказателство за убийството на полските офицери от НКВД (10). Това е „Писмото на Берия”, който той е получил, видял и връчил на Борис Елцин. За съжаление Горбачов не споменава броят на жертвите, които е видял в писмото, въпреки твърдението му, че го е прочел на глас на Елцин в присъствието на Яковлев . Наистина, интересно е защо Горбачов не споменава цифра за жертвите, след като казва, че е бил ужасен и е прочел писмото на глас. Интересно е друго обаче - той твърди, че част от писмото била задраскана, а отгоре било написано от Сталин със син молив „Постановление на политбюро” и „За – Сталин, Молотов, Ворошилов…”. На „Писмото на Берия” публикувано от руския архив (4) няма нищо задраскано, имената след „За” са в различен ред и няма „Постановление на политбюро”. Но може би Горбачов не си спомня добре.

    Документи 2 и 3: Извлечения от Протокол 13 за Сталин и Шелепин.
    Според информатора на Илюхин вторият и третият документ от „Пакет № 1” също са дело на фалшификаторската група. Втори и трети документ са две идентични извлечения от Протокол номер 13 от заседанието на ЦК на ВКП(б) от 5 март 1940 г. Първото извлечение е от същата дата и е адресирано до Берия. Най-отдолу стои „Секретар на ЦК”, но няма нито подпис нито печат. Второто извлечение е още по-съмнително. То е датирано 27 февруари 1959 г. и адресирано до Шелепин. Най-отдолу след „Секретар на ЦК” е добавено „И. Сталин” с очевидно различни от останалия текст букви. Освен това е поставен печат на КПСС, а по времето когато е съставян Протокол 13 КПСС все още се нарича ВКП(б). Тези два документа липсват в описа на  „Пакет № 1” от 1991 г. (11). Странното е, че са документи от 1940 и 1959 г., а са на бланка от 30-те години. Ако за 40-та година можем да мислим, че са ползвали миналогодишни бланки, то за 1959-та е абсурдно.
    Проблемът обаче е още по-сериозен. С червени букви горе в ляво на бланката е написано, че документът подлежи на връщане в рамките на 24 часа, а отстрани, пак с такива букви е написано, че този, за който е предназначен документът, трябва да го подпише, с което потвърждава, че го е прочел. Отделно трябва да има дата и подпис на служителя, изготвил извлечението. Такива няма. Едното извлечение има Сталин за подател, а другото въобще няма (5). И двете извлечения не са подписани от никого, т.е. никой не ги е видял и не са довели до никакви действия. Съществуването им няма смисъл, освен ако не са лошо направен фалшификат .

    Документ 4: Страници 9 и 10 от Протокол 13 от заседанието на ЦК на ВКП(б) от 5 март 1940 г.
     Следващият документ са два листа от Протокол 13, които са поставени в „Пакет № 1” през 1970 г. Въпросът е откъде са дошли. Отстрани в полето ръкописно е написано „Иззети от протокола „ОП” 4 III 1970 в закрит пакет. Съгласувано с др. Черненко Н. У.”.  За кой протокол става дума не е ясно. Какво е „ОП” също не е ясно. На протоколите не се дават имена, та да бъде „ОП” име на протокола. Съкращението ОП в съветската администрация означава „особена папка” (особая папка) и е гриф за секретност, както „строго секретно”, а не физическа „особена папка”. Папките с гриф „особена папка” са огромно количество. Така че съкращението „ОП” също не указва откъде са взети тия листове (5). Това е удобно на фалшификатора. Ако оригиналният протокол не може да бъде открит, е добре – ще кажем, че болшевиките са го унищожили. Ако обаче протоколът се намери и там не пише нищо такова, то тогава фалшификацията ще излезе наяве.
     
    Документ 5: Записка на  председателя на КГБ при СМ СССР А.Н. Шелепин до Н.С. Хрушчов за ликвидирането на всички отчетни дела на полските граждани, разстреляни през 1940 г. с приложен проект на постановление на Президиума на ЦК КПСС. (12)
     Този „документ” е предложение от шефа на КГБ Шелепин до Никита Хрушчов. Предлага се да бъдат унищожени документите за разстрелите, общо 21 857 дела, които се пазят в архива на КГБ. За справка за кои документи става въпрос, писмото се позовава на Постановление на ЦК на КПСС от 5 март 1940 г. Пак да припомним, че КПСС през 1940 г. няма, но нека приемем, че и Шелепин е допуснал грешка. При фалшификацията на споменатите вече 4 документа наличието на това писмо е крайно наложително. То трябва да оправдае липсата на тези  21 857 дела. Същевременно оправдава и наличието на „Пакет № 1”. Документът също е очевидно фалшив. Няма причина шефът на КГБ да пише писмото ръкописно на обикновен лист хартия, а не на бланка на КГБ. Вероятно фалшификаторите не са разполагали с бланка от онова време. Почеркът, разбира се, не е на Шелепин. Буквите са изписвани една по една, което е твърде необичайно, но разбираемо – почти невъзможно е да се фалшифицира почерк. Писмото е датирано 3 март 1959 г. и има изходящ номер на Канцеларията на КГБ Н-632-ш, т.е. това не е лично писмо, та да е на листове от тетрадка. Абсолютно учудващо e защо тогава има два входящи номера в Общия отдел на ЦК на КПСС, 0680 от 9 март 1965 г. и 9485 от 20 март 1965 г. Забележете, писмо, предполагащо висша степен на секретност се мотае 6 години между КГБ и ЦК, като при това минава два пъти през чиновници, които му слагат входящи номера. Към март 1965 г. нито Шелепин е шеф на ГКБ, нито Хрушчов е Първи секретар на КПСС. Моля, кликнете още веднъж върху връзката към този документ (3, 12), за да се уверите, че това е копие на оригинал, предлаган от Руския държавен архив по заповед на президента Дмитри Медведев!
    Нещата не спират дотук. Има документи, свидетелстващи, че през април и май 1940 г. пленените поляци от Старобелския и Осташковския лагери са изведени живи. Делата на поляците от Старобелския лагер са били изгорени по невнимание още през октомври 1940 г. и в архивите още се пази актът, съставен на сержанта, допуснал палежа (5). Следователно те не могат да бъдат съхранявани в КГБ както твърди писмото. Старобелският лагер не се намира до Харков, а на 250 км от него във Ворошиловградка област.  В изказа има словосъчетания издаващи полски „акцент”, като например „Для исполнения могущих быть запросов”, „Для Советских органов …” „Советская печать” е изписана с главна буква. Абсолютно непонятно е изписването на всяка дума на „Комитета Государственной Безопасности” в края на писмото с главни букви (13). Това не е по правилата на руския език, а по правилата на един друг език, станал популярен след 89-та. Мисля, че тези наблюдения и бележки са напълно достатъчни, за да се направи изводът, че и това писмо на Шелепин до Хрушчов е фалшификат . Дори и да не е, то също няма отметка от когото и да било от ЦК на КПСС и не би могло да доведе до действие, т.е. дела не са унищожавани.

    Архитектът на антисъветската истерия - А. Яковлев



    Александр Николаевич Яковлев е роден в село Королево, Ярославска област, през 1923 година. Завършва Ярославския педагогически институт. Веднага след войната влиза в партията на болшевиките. Изоставя учителстването за да стане инструктор в областния комитет на КПСС в Ярославл и благодарение на усърдието си бързо расте в йерархията. Минава през Висшата партийна школа, и не след дълго е назначен в Москва като инструктор в пропагандния отдел на КПСС. През 1957 година става аспирант в Академията по обществени науки към ЦК на КПСС. Предмет на неговите увлечения е агресивната империалистическа политика на САЩ. Яковлев успява да защити кандидатска дисертация и след това е назначен на много висок пост – първи заместник на завеждащия отдел пропаганда на ЦК. През 1967 година защитава и докторска дисертация. Кариерата му продължава да е блестяща; посланик в Канада, директор на Института за световна икономика и международни отношения на Съветската академия на науките, член-кореспондент на АН на СССР, депутат във Върховния съвет (1984 г.) и накрая завеждаш пропагандния отдел на ЦК на КПСС. През цялото време Яковлев издава редица трудове и книги, в които громи западния империализъм. Награждаван е и с редица държавни ордени. И така до идването на власт на Горбачов.
    При Горбачов Яковлев продължава да расте в йерархията – става член на Политбюро на ЦК на КПСС. Само че сега вече не громи империализма, а собствената си страна – Съветския съюз. Именно Яковлев, със съгласието на Горбачов, назначава редакторите на „перестроечните” издания, с което се поставя началото на изопачаванията на съветската история и на налагането на САЩ като образец за подражание. Негово е твърдението, че Русия е обременена с „хилядолетна робска парадигма”. На съвещанията на пропагандистите Яковлев настоява да се възпитава безразличие към националната принадлежност. Даже победата във Втората световна война се омаловажава. Вниманието на агитацията и пропагандата се насочва към заградителните отряди и сътрудниците на „СМЕРШ”. Пуска се в действие лъжата за „милионите жертви на Сталин”.
    Пропагандата действа, всички са объркани и деморализирани от лъжите, а Яковлев си спечелва прякора „мениджър на хаоса и разпада”. Като резултат премахването на социализма и разрушаването на страната преминават не особено трудно.
    През 1990 година Яковлев се отказва от членството в Политбюро, а в 1991 напуска КПСС. Тогава е избран и за академик на Руската академия на науките.
    През 1993 Елцин назначава Яковлев за шеф на Федералната служба за телевизионно и радиоразпръскване и на Националната телевизия. Той се заема да отърве телевизията от „пошлостта”, но онова което прави е всъщност да отвлича хората от важните неща чрез показване на пошлост. Самият той казва „Ще бъде много жалко, ако в своята прочистваща и освободителна дейност сведем културата до абсолютно примитивно ниво. Но мисля, че това трябва да се преболедува.”
         Като завършек на антисъветския си период през 1996 година Яковлев ще пледира за „необходимостта от осъждане на болшевизма” и "разследване на ленинско-сталинските престъпления".
    Епилог на неговата дейност е честването на 80-тата му годишнина, което той решава, че трябва да е в областната библиотека в Ярославл. Ярославци посрещат Яковлев с плакати „Юда на всички времена!” и „Яковлев – срам за Ярославл!” и скандирания „Юда, Юда”, а някой хвърля в лицето му 30 сребърника. Празника се проваля. След по-малко от две години Яковлев умира. Съчинените по негово нареждане лъжи, фалшификации и извращавания на историята обаче още са живи и биват поддържани от "демократичната общественост". 

    По материали от Дмитрий Орехов "Иуда из Ярославля

    „Откриването” на Пакет № 1
    В последния ден на своето президентство, 24 декември 1991 г., Горбачов дава Пакет №1 на Елцин с молба да го изпрати на поляците. Случаят е описан от самия Горбачов в книгата му „Жизнь и реформы”, откъс от която вече използвах. За това свидетелства и опис на съдържанието на Пакет № 1, направен на тази дата и включен под номер 7 в публикуваните в интернет документи (11).
    Присъстващият на събитието А. Яковлев не отрича, че такова предаване на документи за Катин е имало. Но споменава за някаква записка на Серов, която не съществува нито в описа от 1991 г., нито в пакета фалшификати, открит по-късно (14).
    Свидетелствата на Горбачов и Яковлев противоречат на „откриването” на Пакет № 1  в президентския архив (бившия архив на ЦК на КПСС) от шефа на президентската администрация Юрий Петров, съветника на Елцин Дмитрий Волкогонов, главния архиватор Рудолф Пихоя и директора на архива Андрей Коротков, за което се твърди, че е станало през септември 1992 г. (15) В определено антикомунистическата и антисъветска книга „Катынский синдром в советско-польских и российско-польских отношениях. На пути к завершению дела” предаването на секретни документи от Горбачов на Елцин през декември 1991 г. също не се отрича. Не се отрича и прочитането на „Писмото на Берия” от Горбачов, но не се и потвърждава. Цитира се Яковлев, който казва, че Горбачов не бил толкова категоричен какво да се прави с тези документи. После следва текст, обясняващ как отношенията между Горбачов и Елцин се обтягат, включително чрез взаимни обвинения за това кой крие документите за Катин, които поляците настояват да получат. Горбачов е обвиняван, че бил стар апаратчик и искал да потули нещата. С Елцин обаче било по-друго, трябвало му време да „навлезе в проблематиката на отношенията със страните от централна и югоизточна Европа”. Затова не предал на Валенса пакета, който не стоял в неговата каса и не бил четен от Горбачов, а тепърва щял да бъде открит от Петров, Волкогонов, Пихоя и Коротков (15). Текстът в книгата е очевидно логически несъстоятелен, но предава официалната версия на Кремъл за намирането на Пакет № 1 такъв, какъвто е на интернет страниците на руския архив (3). Освен това авторите наричат пакета „особен”, което е очевидна грешка.  
    По този начин около откриването на Пакет № 1 има явно противоречие. Версията, която се оформя е, че Елцин забавя предаването му на поляците, тъй като в този период, 24 декември 1991 – 24 септември 1992 съдържанието на пакета е било фалшифицирано и „открито” веднага след като е станало готово. Натам сочат всички обстоятелства. Сред потенциалните фалшификатори и/или поръчители на фалшификациите са Дмитрий Волкогонов, Рудолф Пихоя, Андрей Коротков, Юрий Петров и Александр Яковлев. Вероятно е фалшификациите да са направени със знанието на Елцин. Съучастието на полски „колеги” е много вероятно. След „откриването” на Пакет № 1 в Полша веднага са изпратени заверени копия. Не си мислете обаче, че можете да видите и тези копия. Поляците ги били загубили (16). Явно даже копията на фалшификатите не са за пред хора . При всички случаи полският политически елит е знаел, че документите за катинските разстрели са фалшиви. Поне онези от тях, които загинаха в самолетната катастрофа край Смоленск.

    Цялостна схема за фалшифициране на документи
    Документите в  „Пакет № 1” не са единствените фалшификати, които групата е изготвяла. Идеята е била да се направят фалшиви документи, които да бъдат вкарани измежду оригиналните документи на СССР и така Съветският съюз да бъде компрометиран . Нарежданията за фалшифициране са се давали от много високо ниво в руското държавно управление. Информаторът е дал на Илюхин папка, която не би трябвало да има, и в която наред с автентични документи на СССР има и няколко фалшиви документа, които трябва да убедят този, който попадне на тях, че Сталин е имал намерение пръв да нападне Германия (17).
    Илюхин се е сдобил с част от арсенала на фалшификаторите, стари бланки на КПСС и ВКП(б), стара хартия, печати и пишещи машини от 30-те и 40-те години, както и нови, изработени от фалшификаторите печати и щампи (17). Фалшификаторите са получавали вече написани и датирани документи. Тяхната роля е била техническото оформление и  поставянето на печати и подписи. Според Илюхин фалшифицирането на документите е извършено по инициатива, разпореждане и със съучастието на Александр Яковлев, Дмитри Волкогонов, Валентин Фалин, Рудолф Пихоя, Владимир Козлов и др. (6).
    През 90-те се появяват и множество други фалшиви документи, изфабрикувани или неправилно датирани снимки и филми и т.н. Известен фалшификат е Общото съглашение между НКВД и Гестапо („Генеральное соглашение между НКВД и гестапо”). Въпреки това, заедно с много други фалшификации, то е използвано в спонсориран от Европейската комисия пропаганден филм за Съветския съюз (18).
    Защо е било необходимо? Много просто - Елцин и „демократите” около него извършват преврат, ограбват страната, предават я на най-върлия й враг, предават вярата на милиони руснаци. Положението в Русия и републиките се влошава драстично. В същото време, социологическите проучвания показват, че едва 17% от населението се определя в полза на капитализма, който московският елит иска да наложи (19). Нещо трябва да се направи, за да се откъснат масите от идеята за социализъм. Макар и далечни, идват избори, на които съперник на Елцин ще е комунистът Зюганов! И това, което правят бившите партийни членове  (не казвам комунисти, тъй като едва ли някога са вярвали в комунизма), услужливо се включват в западната антисъветска пропаганда.
    Ако не сте забелязали досега, нека спомена, че Катинската фалшива документация следва общия модел на антисъветска пропаганда от времето на Студената война. Самият избор за фалшифициране именно на Катинския случай е следствие от употребата му от западната пропаганда през онзи период. Вероятно има някакво истинско писмо на Берия, в което обаче броят на предлаганите за разстрел е неудовлетворително малък. Затова това писмо се скрива или може би унищожава и се пуска фалшив документ, преувеличаващ броя на жертвите около 10 пъти. Преувеличението на „престъпленията” е първият елемент на пропагандата – фалшивото „Писмо на Берия”. Естествено, както и с „жертвите на Сталин” документални доказателства за такъв брой жертви няма. Тогава се пуска втория елемент на пропагандата – документите са унищожени или се крият. В случая фалшивото писмо на Шелепин трябва да потвърди именно, че документи няма, защото са унищожени. Третият елемент на пропагандата е клишето за „избиване на интелигенцията”. То се осъществява отново от описанието на професиите и занятието на разстреляните поляци във фалшивото писмо на Берия. Четвъртият елемент на пропагандата е пълното пренебрежение на всякакви други документи, мнения и въпроси, които поставят под съмнение пропагандираната версия – поведението и на руското правителство,  на полското правителство, на Съда по правата на човека в Страсбург и на Европейската комисия. Въпреки многобройните публикации на руски историци, които могат да се намерят из интернет, както и на някои задгранични публикации, нито една от споменатите страни не се заинтересува от въпроса за автентичността на документите от „Пакет № 1”.
    Нещо повече, пропагандата определено е координирана и произхожда от определени руски среди. Например, Илюхин попада на фалшиви документи, навяващи на следа, че СССР е имал намерение да напада фашистка Германия. Същата теория се развива от Виктор Суворов. Пак Виктор Суворов участва в „документалния” филм, в който се използва фалшивото „Общо съглашение между НКВД и Гестапо”. Хората, които раздухват антисъветската пропаганда, взаимно се познават и са сред висшия състав на руския политически и икономически елит. Това са хора на руската политическа мафия, разрушавали социализма в СССР, ония, които наричаме олигарси и у нас протестираме срещу тях. Разбира се, няма съмнение, че у нас се е разиграл и се разиграва абсолютно същият пропаганден модел. И той ще се прилага до момента, в който умре всеки помнещ социализма човек. За да бъде изтрита простичката истина, че качеството на живота по времето на социализма беше много по-добро от сегашното. За да се забрави завинаги идеята за справедливост и свобода от експлоатация. За да се направят тиранията на икономическата зависимост и принуда приемливи, е необходимо социализмът да се очерни максимално, за да изглежда още по-голяма тирания. Само че ние, които сме живели по социализма, помним и имаме мозъци, за да сравняваме и сърца, за да чувстваме.
    Поляците, или по точно полският елит, получи „божие наказание”. Лех Валенса получава „Пакет № 1” в края на 1992 г. Аз не вярвам поляците да нямат експерти, които да установят, че документите са фалшиви. Но полският „елит” едва ли е дал документите на експерти, или поне не на безпристрастни експерти. Полският политически елит реши да ги употребява за политически и пропагандни цели и също да раздухва антисъветска истерия. Не за друго, полският „демократичен елит” е като руския и българския. Но Бог изглежда обича поляците повече и реши да осъществи повтаряната от тях лъжа, като свали самолета на полския елит край Смоленск. Разбраха ли поляците посланието? Не. Те продължават да съдят Русия в Страсбург и полското правителство подкрепя неоснователните искания на своите граждани. Руската политическа мафия няма нищо против Русия да бъде осъдена в Страсбург. Руските данъкоплатци ще платят обезщетенията. Частно заграбеното от тях богатство тук е „ни при чем”.

    „Тайните протоколи” вероятно също са фалшиви
    Информаторът на Илюхин изразява съмнение и относно автентичността на „Тайните протоколи” от Пакта Рибентроп-Молотов. Тези протоколи са разкрити веднага след края на Втората световна война. В края на войната германците решават да се освободят от голямо количество документи. Изнасят ги от Берлин, правят им фотокопия и ги унищожават. Когато идва краят на войната, има заповед за унищожаване и на фотокопията, но архиварят, натоварен със задачата, заравя част от тях в земята. След като попада в плен на англичаните той изтъргува свободата си срещу предоставянето на тези фотокопия. Така през Великобритания те попадат в САЩ. „Тайните протоколи” биват публикувани в края на 40-те по заповед на президента Труман. СССР отрича наличието на такива протоколи до самия си разпад. Тогава те биват „намерени” и в съветския архив. Фалшифицирането на документи от страна на САЩ обаче няма да е прецедент. В предишен текст разказах как се фалшифицира наличието на „ръководена от Москва терористична мрежа” . Същевременно, чрез Волкогонов фалшификаторите са поддържали връзка със САЩ, най-вероятно с ЦРУ. Според Илюхин (17), Волкогонов, докато е съветник на президента Елцин, е изпращал в САЩ в куфарчета с копия на документи от архива на СССР. Тези документи в момента се намират в библиотеката на американския конгрес и са картотекирани под заглавието „Dmitrii Antonovich Volkogonov papers, 1887-1995” (20), така че вероятността за координирана пропагандна кампания от страна на САЩ и  на рушителите на СССР не е изключена.
    Проблемът с „Тайните протоколи” е същият като този с документите за катинските разстрели – не съществуват. При толкова старание да се фалшифицират документите за Катин едва ли можем да мислим за някаква лоялност от страна на новите руски власти по отношение на СССР. Та точно тези хора разрушиха СССР и точно те ни най-малко не искат някаква форма на възстановяване на негови елементи. Затова Медведев публикува фалшивите документи за Катин. Това, че Съветските архиви не били отворени и че руснаците още „криели”, е пропагандна лъжа. Истината е почти обратната – съветските архиви са разграбени и разпродадени. Виждате, че част от тях са в американска библиотека (20). През 1994 г. когато Рудолф Пихоя е шеф на Руския архив, 20 тона трофейни германски документи са продадени на Франция за 300 хиляди франка. Две години по-рано Пихоя продава на Института Хувър (известен американски мозъчен тръст) копия на документите на КГБ по 10 цента на лист. На британската частна  фирма Chadwick-Healy дава монополно право да продава копия от 25 милиона листа архивни документи . В момента тези копия се намират у компанията ProQuest (21), която е дъщерно дружество на Cambridge Information Group. Друга колекция от съветски документи, копирани и изнесени от В. Буковски, могат да бъдат намерени на сайт от домейна на университета Джон Хопкинс в САЩ (22).
    Новите руски управници не хранят никакви симпатии към СССР и ако съжаляват за нещо, то е, че не владеят всички негови територии. Така че руснаците не крият никакви „Тайни протоколи”. Те просто ги нямат, нямат нито немски вариант, нито руски вариант. А германците странно имат и двата!
    Освен няколко известни демократи от кръга на Елцин, никой друг не е виждал оригиналите на „Тайните протоколи”, както и тези на катинските документи. Онова, което руснаците показват, е само копие на един-единствен документ, което очевидно е направено по американското копие. Проблемът „Тайните протоколи” да бъдат фалшифицирани е техният брой – 9, като измежду тях има и географска карта. Имайки предвид как фалшификаторската група се е справила с катинските документи, то става очевидно, че „Тайните протоколи” не са им по силите. А и няма нужда, достатъчно е , а и по-сигурно, да обявят по медиите, че са ги намерили.
    Най-вероятно „Тайните протоколи” от Пакта Рибентроп-Молотов са германска или американска фалшификация. Главният документ от тези протоколи е написан с доста правописни грешки, което предполага, че не е писан от рускоговорящи хора. Така изникват много сериозни съмнения и около автентичността на „Тайните протоколи”. 

    Заключение
    Може да се твърди със сигурност, че публикуваните от Руския държавен архив през 2010 г. по заповед на президента на Русия Медведев документи, които „доказват” съветската вина в извършването на Катинските разстрели, са фалшиви. Основните признаци за фалшификация са: липсващи или подправени подписи, липсващи или невероятни датировки, несъответствия с журналите на съответните учреждения, ползването на стари бланки или просто листове от тетрадка за официална кореспонденция между най-висшите органи на СССР. Датировките стигат до абсурда писмо от КГБ до ЦК на КПСС да пътува 6 години и да пристигне когато нито подателят, нито получателят са на заеманата при подаването му длъжност. Освен това има множество смислови несъответствия, противоречия с практиките и законодателството по време на СССР. Двукратното „откриване” на тези документи в архивите и различните свидетелства за техния вид и съдържание също говорят против тяхната автентичност. Фалшифицирането им най-вероятно е извършено между 24 декември 1991 г., когато Горбачов ги предава на Елцин, и 24 септември 1992 г., когато те повторно биват „открити” в архивите на СССР.
     Фалшивите документи за катинските разстрели са създадени от група фалшификатори, ръководена от висши съветски/руски реформатори като А. Яковлев, Д. Волкогонов, Р.Пихоя и вероятно със знанието на самия президент Борис Елцин. Освен документите по Катинското дело, са създадени множество други фалшиви документи, които са внедрени измежду автентичните документи на архивите на СССР. Фалшификациите следват историческия имидж на СССР, създаден от западната антисъветска пропаганда в периода на Студената война.
    В периода на разпада на СССР в полза на капитализма се определят едва 17% от населението, докато сред  московския номенклатурен елит частта е 77%. Това определя и целта на фалшификациите – да се оклевети максимално Съветския съюз, който номенклатурният елит унищожава. С фалшификациите „демократите” заблуждават народа, принуждавайки го да се откаже от привързаността си към социализма и да търпи силно влошените жизнени условия, резултат от реформите. Така бившата „комунистическа” номенклатура и сегашна олигархия се оказва в дъното на голяма част от антисоциалистическата пропаганда, с която даже днес някои протестират срещу същата тази олигархия. Пропагандата изглежда вездесъща и непобедима.

    Кихано
    27 октомври 2013

    Добавяне на коментар по темата

    1.Википедия, Самолетна катастрофа край Смоленск  
    2. Oliver Stone, Peter Kuznick, „The Untold History of the United States“, Ixtlan Productions, Showtime (2012) епизоди 1-3. Предупреждавам, че кадрите от войната и германските концлагери не са за хора със слаби сърца.
    3. Архив России, Издания и публикации, По решению Президента Российской Федерации Д.А. Медведева размещены электронные образы подлинников архивных документов по "проблеме Катыни" из "пакета N 1"   
    4. Докладная записка наркома внутренних дел СССР Л.П. Берии И.В. Сталину с предложением поручить НКВД СССР рассмотреть в особом порядке дела на польских граждан, содержащихся в лагерях для военнопленных НКВД СССР и тюрьмах западных областей Украины и Белоруссии. Март 1940 г. Подлинник. РГАСПИ. Ф.17. Оп.166. Д.621. Л.130-133.
    5. Дм. Добров 2010 г. Катынский расстрел. Ложь и правда; 2. Правовая фальсификация Катынского дела 
    6. Правда о Катыни, Записка НКВД СССР о польских военнопленных 
    7. Правда о Катыни, „О резолюции Госдумы РФ "Памяти жертв Катынской трагедии
    8.  „Katyn: New Facts and Evidence” 
    9. „Папка-двулистка и справка сотрудника I сектора Общего отдела ЦК КПСС В.Е. Галкина об ознакомлении руководителей ЦК КПСС с документами пакета № 1. Подлинник. РГАСПИ. Ф.17. Оп.166. Д.621. Л.128-129.”
    10. Михаил Горбачев "Жизнь и реформы" Издательство "Новости" Москва (1995) 
    11. Пакет № 1 с перечнем вложенных документов. На пакете имеются грифы «Сов.секретно», «Особая папка» и запись «Архив VI сектора О.о. ЦК КПСС. Без разрешения Руководителя Аппарата Президента СССР пакет не вскрывать. 24 декабря 1991 г.». Подлинник. РГАСПИ. Ф.17. Оп.166. Д.621. Л.140.
    12. Записка председателя КГБ при СМ СССР А.Н. Шелепина Н.С. Хрущеву о ликвидации всех учетных дел на польских граждан, расстрелянных в 1940 г. с приложением проекта постановления Президиума ЦК КПСС. 3 марта 1959 г. Рукопись. РГАСПИ. Ф.17. Оп.166. Д.621. Л.138-139
    13. Записка председателя КГБ СССР Шелепина от 3 марта 1959 г. по Катынскому делу: признаки подделки 
    14. Александр Яковлев, "Сумерки России", Лебедь (2005) 
    15. И. Яжборовская, А. Яблоков, B. Парсаданова. „Катынский синдром в советско-польских и российско-польских отношениях” На пути к завершению дела РОСПЕН Москва 2001 
    16. Дорогая пропажа Поляки потеряли документы по Катынскому делу 
    17. Виктор Илюхин: Разкрихме фалшификация на много исторически документи 
    18. Александр Дюков, „”The Soviet Story”: Механизм лжи”, част 2. „Фальшивые документы
    19. David M. Kotz and Fred Weir, „Russia’s Path from Gorbachev to Putin; The demise of the Soviet system and the new Russia”, Routledge (2007)
    20. Library of Congress, Dmitrii Antonovich Volkogonov papers, 1887-1995, 10,170 items; 30 containers plus 2 oversize; 14 linear feet; 20 microfilm reels
    21.  Archives of the Soviet Communist Party and Soviet State 
    22. Soviet Archives posted by V. Bukovsky